Опитвам се да се измъкна от прегръдката му и отмятам завивката, за да глътна малко чист въздух. Така вече е по-добре. Преставам да шавам и се усмихвам замечтано на Джеймс, само че той не отвръща на усмивката ми.
Чак сега разбирам. Той чака отговора ми.
Мама му стара. Аз го чакам да ме изчука, а той иска да направи признание във вечна любов. Би трябвало да съм във възторг. Би трябвало да съм луда от щастие. Би трябвало да съм на седмото небе. Та нали тъкмо за това мечтаех, нали това исках? Смешното е, че не чувствам нищо подобно. Дори напротив, имам чувството, че съм притисната в ъгъла. А пък много харесвам Джеймс. Наистина. Той е толкова сладък и мил и последното, което бих направила, е да го нараня.
Само че?
Само че ти не го обичаш, Хедър.
Предателското гласче в главата ми ме стряска. Това не може да е вярно. Джеймс е всичко, за което някога съм си мечтала.
Ами ако той просто… Бързо прехвърлям дните, откакто сме заедно. Дали стана една седмица?
Изминали са секунди, откакто изрече двете стряскащи думи, докато лежах объркана в прегръдката му.
Също като очи на къща с духове от някой анимационен филм, аз извивам поглед настрани и забелязвам, че той ме наблюдава, изпълнен с обич. Маслиновата му кожа е съвършена, шоколадовокафявите му очи и силната квадратна челюст — също. Усещам как се разтапям. За бога, Хедър, погледни го само. Та той е наистина съвършен. Трябва да го обикнеш. По дяволите, какво означава това да не си влюбен?
Затова му го казвам:
— И аз — шепна до ухото му.
Той се ухилва, прегръща ме и…
Оставете я тази част. Желанието ми се сбъдна.
Двайсет и пета глава
— Ти къде си?
Сърдитият глас на Ед ме стряска от мобилния, заклещен между рамото и брадичката.
— Ммм, не съм далече — отвръщам уклончиво аз. Сядам, както съм сънена на леглото, и започвам да тъпча каквото ми попадне в кожения сак. Събота е и двамата с Джеймс трябваше да сме тръгнали рано сутринта за Корнуол за семейното събиране. Планът ни беше да пристигнем… о-па. Поглеждам часовника си. Трябваше да сме пристигнали преди десет минути.
По дяволите!
Махмурлукът ми пулсира досадно, аз стискам глава между длани и си поемам дъх няколко пъти. Трябваше да сме тръгнали, но аз не съм чула будилника и вече е станало обяд.
— Кажи по-точно — настоява нетърпеливо Ед.
— Нали ме знаеш — смея се небрежно аз по моя си глуповат начин. — Хич не се оправям в посоките.
Това изобщо не е истина. Имам в колата си вграден компас, но не мога да кажа на Ед къде точно се намирам, нали? Той предполага, че съм някъде на М4, а не лазя на длани и колене из спалнята, за да открия сешоара си.
— Кой е най-близкият град?
— Амиии… Брайтън. — Това е първото име, което ми изскача в главата.
— Брайтън? Че това е безкрайно далече! — изревава Ед. — Какво правиш цяла сутрин?
Чуках се, изкушавам се да му кажа, но в същия момент забелязвам сешоара под гардероба и изпускам телефона с ръмжене.
— Чакай малко, трябва да сменя скоростта. — Просвам се по корем и се протягам под гардероба, а когато се надигам отново, чувам гласа му някъде откъм завивката:
— Да не би да искаш да ми кажеш, че караш и говориш по телефона? Ти нямаш ли хендс фри? Много добре знаеш, че е забранено да се говори по мобилен, докато си в автомобил.
Докато той ми изнася лекция, аз на бърза ръка преравям чекмеджето с бельото, в което цари пълен хаос, и накрая се отказвам. По дяволите! Прекалено замаяна съм, за да се опитвам да вадя комплекти, затова дръпвам чекмеджето и го изсипвам върху завивката.
— …полицаите следят внимателно нарушителите, а глобата е огромна, освен това ти махат точки от талона и според мен…
Ед набира скорост, затова решавам да го избавя от мъките. И да си спестя своите.
— Добре, добре, Ед. Успокой се. — Грабвам мобилния. — Не се притеснявай. Не съм зад волана.
— Това някаква смешка ли е? — хлъцва той. — Да не би да си взела влака?
Господи, изобщо не трябваше да увъртам. Подобни неща са в състояние да ти докарат само бели, Хедър, предупреждава предателският глас. Бързо си припомням миналата нощ. Бях в леглото с Джеймс. Казах му, че го обичам. Започвам да съжалявам. Господи, не трябваше да го казвам. Само че вече съм го казала, а не мога да си пожелая да върна нещата, нали?
— Все още не съм тръгнала — признавам аз.
В първия момент мълчи. След това изревава:
— Не мога да повярвам. Още ли не си тръгнала? Вече е два следобед! Знаеш, че движението ще бъде ужасно, нали?