Та това е старата циганка.
— Хедър?
Сърцето ми подскача. Поемам си дълбоко въздух и се врътвам към вратата. Там има някой. Трябва ми секунда, за да осъзная, че е Гейб. Облякъл е някакъв нов ужас — оранжев гащеризон и чехли.
— А… здрасти.
Не мога да мисля, въпреки това се опитвам да разбера какво стана току-що. Онова не беше ли… Възможно ли е… Опитвам се да приема невъзможното, обръщам се отново към прозореца, чувам „мяу“ и забелязвам как оранжевият Били Смит скача от перваза. Да не би това да е била най-проста игра на светлина?
— Ще заминаваш ли? — пита Гейб, приближава се към чайника и го включва.
— Заминаваме за Корнуол при семейството ми — обяснявам аз. Пъхвам коса зад ушите и се опитвам да се съсредоточа. — Аз заминавам. — Сядам на масата в кухнята и подпирам лакти на издраскания дървен плот. Той ми се струва топъл и як. — Джеймс трябваше да дойде с мен — обяснявам аз. — Само че има някаква среща.
— Ясно. — Гейб ме поглежда за момент, след това пита: — Значи нямаш нищо против?
Мислех, че имам, но щом се замислям, разбирам, че всъщност ми е по-добре така. По-скоро съм облекчена, че двамата с Джеймс няма да сме заедно. Снощи беше върхът, но днешната среща ме притесняваше.
— Просто пътят е дълъг. И ще има движение… — добавям аз и в същия момент разбирам, че говоря също като Ед. — Ще трябва да си осигуря шоколадови бисквити в изобилие. Те ще ми правят компания.
— Можеш да ме вземеш мен. — Той се смее, но аз оставам толкова изненадана, че не отговарям. — Нямам никакви планове за уикенда, а ти спомена, че сърфът там бил върхът… — Той продължава да говори, пристъпва от крак на крак, чеше се по носа. — Затова си казах… — Той замълчава и чака да види какво ще кажа.
Само че аз не знам какво да отговоря.
Гейб? Да прекара уикенда със семейството ми в Корнуол? Не че те ще имат нещо против, но какво да кажа за Джеймс? Как да обясня присъствието на Гейб? Двамата с него нямаме връзка, а и на него ще му хареса там. Ще покара сьрф, ще похапне корнуолски сладкиши, ще бъде съвсем като турист. Ако е решил, че Хампстед е странно място, значи ще полудее, когато види Порт Айзък.
Ами ти, Хедър? Забрави останалото. Кой от двамата предпочиташ!
Замислям се. Не че е нужно, а защото така трябва. Знам отлично отговора, знаех го още одеве. Много ми се иска да дойде с мен.
— Сърфът там е страхотен — усмихвам се срамежливо аз.
— Страхотинско! — възкликва той и плясва длан в моята. Боже, как мразя подобни изпълнения.
— Може ли сега да предложа нещо?
Той поема ключовете на колата и ги подхвърля на масата.
— Няма да се наложи да висим в задръствания. Ще пътуваме с моя мотор.
Двайсет и шеста глава
Ще умра. Скована от ужас, се притискам към коженото яке на Гейб с надеждата да оцелея. Ще се забием в нещо. Ще се размажем и това ще бъде краят на живота ни! След катастрофата ще бъдем така разчленени, че ще се наложи да ни идентифицират по зъбите.
Фучим по П4, аз съм стиснала очи в каската и стискам все по-силно, почти като в менгеме, нещастния Гейб през кръста. Когато се качихме, той ме предупреди, че трябва да се държа — затова прехвърлих ръце през врата му (той нали ми каза да се държа), — но щом спряхме за бензин, подхвърли, че щяло да ми бъде по-удобно, ако се държа за щръкналите метални неща на седалката.
Не му обърнах внимание. По-удобно ли? Тоя луд ли е? Тук изобщо не може да става дума за удобство. Пътуваме с почти сто и шейсет километра в час, без предпазни колани и се крепим на тясна кожена седалка, докато се опитваме да оцелеем.
Живи сме, но сме напълно глухи, аз пищя без глас, ревът на мотора отеква в главата ми и тя започва да пулсира от болка. На това му се казва мъчение. Вие ми се свят. Цялото ми тяло се тресе. Нервите ми са изопнати до крайност. Цялата тази работи е ужасна. Не, тя е потресаваща.
Гейб форсира и задминаваме един ягуар.
Направо да паднеш.
И тогава чувам сирената.
Поглеждам през рамо и забелязвам полицейска кола с пуснати светлини зад нас. Мама му стара! Сега ще ни спрат за превишена скорост.
Гейб отбива и двамата слизаме. Строг полицай слиза от „Рейндж Роувър“-а си и се приближава до нас.
— Млади човече, имаш ли представа с каква скорост караш? — смръщва се той към Гейб.
— Здравейте, много съжалявам, господин полицай. Аз съм тук на гости. От Калифорния съм… — Гейб се опитва да се измъкне, като се прави на турист.
За съжаление номерът не минава пред английския катаджия.
— Да не би в Калифорния да карате мотори със сто и петдесет километра в час? Няма такова нещо. — Той извива едната си вежда. — Покажете ми книжката си и застраховката, ако обичате.