Вятърът подръпва палтото ми също като дете, което се опитва да привлече вниманието на майка си, и в същия момент забелязвам, че е станало тъмно и студено. Поглеждам часовника си.
— Става късно, да вървим.
Така е, но това, също така, е най-добрият начин да наруша мълчанието.
— Чакат ни — добавям аз.
Гейб се мръщи и без да сваля ръкавиците си, се прави, че захапва отчаяно пръсти.
— Не се притеснявай — успокоявам го аз, хващам го за ръка и го повеждам към мотора. Ами ако просто съм си въобразила? Така или иначе, нямах желание да ме целуне.
Двайсет и седма глава
Гейб допадна на семейството ми още от първия момент, включително и на Розмари, която още от мига, в който той влезе в кухнята и трябваше да свали гумените ръкавици — „Мащеха? Не мога да повярвам! Приличате на сестри!“ — му е предана робиня. Изчервява се като тийнейджърка, налива му шери в една от най-красивите си кристални чаши марка „Уотърфорд“ и нито веднъж не се сети да го подкани да се събуе. Останалите от семейството са се скупчили около него, стискат му ръката, а пък баща ми го пошляпва по рамото, сякаш изтупва килим.
Затова пък аз трябва сама да си сипя шери и стоя като наказана на изтривалката, защото не ме пускат, преди да си сваля ботушите. Всички се суетят около него, а мен дори не ме забелязват.
— Какво стана с хапещата? — прошепвам аз, след като всички вече се познават и сме се наредили около масата, отрупана с лакирано печено и какви ли не гарнитури.
— Струва ми се готина… — свива рамене Гейб и се промъква между съпругата на Ед, Лу, която слуша любезно разказа на щерката на Розмари Анабел и съпруга й Майлс, докато обясняват как решили да се спрат на ламиниран паркет вместо мокет „заради близнаците“. — Въпреки че ми наля някаква странна кафява напитка.
— Това е шери — обяснявам му аз, забелязвам, че ще се блъсне в една греда, и изкрещявам: — Внимавай!
Закъсняла съм.
Той си удря главата и се мръщи.
— Господи, това боли.
— А, да, внимавай — обажда се и Ед. Ед е от дразнещите хора, на които им е особено приятно да те предупреждават след случката. — Тези стари греди са наистина много опасни.
— Доколкото разбирам, това не е шега. — Гейб се насилва да усмихне и разтрива слепоочието си. Придърпва стол и се опитва да събере дългите си крака под масата. Все още е с оранжевия гащеризон, но семейството ми се преструва, че не забелязва. — Сигурно тази къща е строена от дребосъци.
— Така е — кима сериозно Ед, привел всичките си метър и осемдесет и пет над масата. — Хранели са се зле и са оставали дребни.
— Това е наистина ужасно. — Гейб ми се струва искрено угрижен. — Познаваше ли ги?
Лайънъл избухва в шумен смях, когато влиза в стаята, стиснал чаши за вино и две прашни бутилки каберне совиньон, извадени специално от мазето.
— Мило момче, тази къща е строена през 1642 година. Тя е на повече от триста и петдесет години.
Следва мълчание и аз започвам да се притеснявам, че Гейб ще се обиди от резкия тон на баща ми, ала той отвръща добродушно:
— Какво мога да кажа? Аз съм американец и най-старото, което познавам, е Джоан Ривърс29. — За смешка не е лоша. Само че на масата се възцарява тишина и всички се оглеждат объркани.
— Каква е тази Джоан? — пита любезна Анабел и приглажда грижливо сресаната си коса.
— Тя е нещо като комедиантка — обяснява Гейб. — Сигурно е поне на сто, но се е подлагала на един куп пластични операции…
Поглеждам сериозните лица около масата. Те нямат представа за какво става въпрос. За разлика от мен семейството ми не познава знаменитостите.
— А, знам я! Лицето й изглежда така, като че ли ще я отвее вятъра — обажда се глас от коридора.
Вдигам стресната поглед. Розмари! Тя тъкмо внася кана вода с лед и я оставя на средата на масата.
— Имаше дълга статия за нея в едно списание.
Поглеждам я силно изненадана и доста впечатлена.
— В „Лейди“ ли? — мръщи се Анабел.
Миналата година Анабел подари на Розмари абонамент за „Лейди“ за Коледа и всеки път, когато съм в Бат, по някой и друг брой от списанието е оставен върху масичката за кафе, Вътре е пълно с тъповати статии за плетки и как да се справиш с бавачки, които не си изпълняват качествено служебните задължения. Розмари крие броевете на „ОК!“ и „Хелоу!“ в килера. Сега е спипана на местопрестъплението, затова заеква и прикритието й всеки момент ще рухне под зоркия поглед на Анабел.