Поглеждам купичката му. Лъжицата му е щръкнала вътре.
— Дали няма сладолед? — пита гузно той.
— Толкова ли е зле? — По дяволите, сигурно съм ужасна готвачка. Не съм в състояние да направя дори яйчен крем от пакетче.
— Дори по-зле, отколкото предполагаш — признава той и се опитва да не се смее.
— Трябва да има останал от последния път, когато бях тук — прошепвам аз, защото не ми се иска Майлс и Ед също да чуят и да поискат. Не че те ни слушат. Разговорът им се е прехвърлил на пазара за недвижими имоти. — Ще погледна във фризера. — След това се навеждам към него, за да прошепна: — Чакай ме в спалнята след пет минути.
Щом изричам тези думи, разбирам как са прозвучали.
— За да не се наложи да го делим с тях — обяснявам бързо аз и посочвам Майлс и Ед, които гребат безразлично яйчния крем.
Гейб забелязва притеснението ми, ала се прикрива умело.
— Коя е твоята стая? — пита той.
— По стълбите, първата врата отдясно.
— Супер.
— Едва ли ще си на същото мнение, когато видиш тапетите на цветя. — Усмихвам се мрачно, поемам паничката с недояден яйчен крем и тръгвам да търся шоколадов сладолед.
— Отгоре или отдолу предпочиташ? — пита Гейб, докато опустошаваме кутията със сладолед. В момента ме наблюдава с извити вежди.
— Ммм. — Преструвам се, че мисля.
— Казвай?
— Винаги предпочитам да съм отгоре — признавам аз и бодвам лъжицата в новата кутия сладолед и му я подавам.
Той загребва шоколадови парченца и му се пада богата находка.
— На това му се вика късмет. — Натъпква лъжицата в устата си и малка капка се стича по брадата му. — Аз пък предпочитам отдолу.
През първите пет минути двамата с Гейб стояхме облегнати на вратата на старата ми стая, похапвахме сладолед и оглеждахме двете легла, монтирани едно над друго, в които щяхме да спим тази вечер. Когато бях на десет, те ми се струваха невероятно забавни и много хитри. Двайсет години по-късно положението е съвсем различно.
Добре че Гейб не е никак притеснен и дори му е забавно. Оттам се получи и този многозначителен разговор, който се оказа доста забавен.
Изобщо не е забавно, Хедър. На това му се вика флиртуваме.
Господи, точно така е. Какви ги върша? Имам си гадже. Имам си великолепно гадже.
— Много се извинявам, аз съм едно прасе. Изядох го всичкия — обяснява сломено той и продължава да обира капките от дъното.
Освен това Гейб си има приятелка, напомням си аз. Тя е красива актриса в Холувид.
— Не се притеснявай. Аз хапнах достатъчно — успокоявам го аз и усещам, че ми е много неловко.
— Добре. — Объркан от промяната в настроението ми, Гейб престава да се глези и оставя празната кофичка. — Какво сега? Ще си лягаме ли?
Въпросът е напълно невинен, но аз съм притеснена и всичко ми се струва многозначително.
— Да. Трябва да станем рано, ако искаме да отидем на сърф. — И тогава, за да съм сигурна, че всичко е ясно, се прозявам. — Да не говорим, че съм напълно изтощена.
— Ако искаш да влезеш първа в банята…
— Няма нужда — отвръщам припряно аз. Грабвам възглавницата и започвам да я потупвам бързо, защото не знам къде другаде да си дяна ръцете. Това застояване в спалнята ме изнерви. — Ще вляза след теб. Банята е в края на коридора.
— Ако си сигурна…
— Сигурна съм.
Той се навежда над сака си и започва да си търси четкати за зъби. С ъгълчето на окото забелязвам, че побутва очилата, за не паднат, и се опитвам да не мисля колко е сладък, когато прави така. Със сигурност ги е намествал по същия начин, и вчера и онзи ден, и по-онзи ден. Защо го забелязвам едва сега? Защо изведнъж реших, че е такъв голям сладур?
— Връщам се след пет минути. — Той вади четката за зъби, паста и тръгва да излиза. След това отново подава глава. — Да не забравя да ти кажа. Семейството ти е направо страхотно. Прекарах супер.
— И аз — отвръщам аз и се чувствам виновна, задето се цупих.
— Има още нещо… трябваше да ти го кажа преди.
Застивам на място. Боже, какво ли има?
Той си поема дълбоко дъх и признава:
— Хъркам.
Двайсет и осма глава
Следващата сутрин предвещава поредния прекрасен августовски ден. Също като котка на слънце, Порт Айзък примижава, а калдъръмените улици и бели къщи намигат под слънцето. Рано е и по-голямата част от селото все още спи. На пристанището са се сгушили рибарски лодки, а заливът с формата на подкова е пуст.
Брегът е скалист чак до Нюкей. Хората, които идват по за един ден на излет, още не са пристигнали и се виждат само белите гребени на вълните, подобни на огромни мокри маслени къдри, и се чуват писъците на чайките, които кръжат над тях.