— Още по-хубаво е от „Фантома“ — възхищава се Нийл и аз забелязвам, че бузите на Брайън са поруменели от възбуда и задоволство, въпреки че лицето му е подпухнало и вече са избили червени петна. Виждате ли? Знам си аз, че той има алергия към ядките.
— Има ли гладни? Знам едно място, където правят страхотно пиле — предлага един от стюардите, чието име не успявам да си спомня.
В следващия момент се усещам. Разбира се, казваше се Рик.
— Мен не ме брой, приятел — мърмори развълнувания Грег. — Трябва да се връщам в Кент. Утре сутринта имам работа от много рано — обяснява той и прегръща слисаната Джес.
Излизаме в хладната вечер и за момент оставам загледана в тях. Опитвам се да разбера откъде идва това чувство, но така и не успявам. Може би става въпрос за нещо преходно. Да не би да ревнувам или да се опитвам да я защитя. Отдалече се вижда, че Джес го обожава.
— Хедър, това ти ли си?
Някакъв глас ме разсейва и аз забелязвам да се приближава мъж в черни панталони, карирано сако и очила с дебели рамки.
— Джеймс! — питам аз в пълно недоумение.
— Да, аз съм — отвръща той и се усмихва срамежливо.
— Погледнете всички — разкрещява се Рик. — Задник. — Кани се да избухне в смях, когато забелязва гневния ми поглед, разбира, че не избрал най-подходящия момент, и бързо се свива.
— Извинявай, че закъснях. Шоуто вече беше започнало. Опитах се да ти позвъня…
— В залата нямаше покритие — обяснявам аз. — Отдавна ли чакаш?
— Пийнах в една кръчма и гледах ръгби. — Той посочва близката уличка. — Въпреки че с тези дрешки ме гледаха доста странно. — Той прокарва пръсти по ревера, широк чак до рамото.
Аз се усмихвам.
— Не е трябвало да ме чакаш.
— Знам. — Той спира и двамата се споглеждаме. Дали си въобразявам, или между нас се е зародило някакво чувство на неловкост? — Искаш ли да те закарам? Паркирал съм отсреща.
— Страхотно. — Усещам, че това е един от любимите изрази на Гейб и сигурно съм го прихванала от него, затова добавям: — Много благодаря.
Обръщам се, за да кажа „довиждане“, но всички са прекалено заети да се карат дали да отидат на индийски или китайски ресторант и аз решавам да не им се обаждам. Най-добре да се измъкна тихичко. Прошепвам на Брайън, че си тръгвам, и забързвам към Джеймс, преди Джес да го е забелязала, защото ще ме подложи на разпит.
— Как беше шоуто? — пита Джеймс, докато вървим към джипа.
— Супер — отвръщам аз. — Шантава работа. — Забелязвам, че не ме е хванал за ръка. Определено има нещо.
— Радвам се — отвръща той. Разговорът ни замира.
Пристигаме до колата, Джеймс изключва алармата И се качва. Аз се отпускам на кожената седалка и поглеждам през прозореца, докато той се влива в движението. Нито единият, нито другият проговаря. Едва ли са минали повече от две минути в мълчание, казвам си аз, когато поглеждам дигиталния часовник на таблото, но имам чувството, че е минала цяла вечност. Става въпрос за онези потискащи мълчания. Чувала съм двойки да говорят за приятно мълчание, сякаш им е било приятно и са се опитвали да го постигнат, но така и не съм успяла да разбера защо. Сега, докато седя в „Рейндж Роувър“-а на Джеймс, мълчанието ме притиска, задушава ме и не намирам нищо приятно.
— Не чаках заради теб, чаках заради себе си.
В първия момент решавам, че си говори сам. Само че след това се обръща към мен.
— Говоря за тази вечер. Чаках те, защото трябваше да поговоря с теб. На всяка цена трябва да поговорим.
Усещам и облекчение, и безпокойство. Преведено на простичък език, тези думи означават, че Джеймс трябва да поговори с мен. Знам, че е така, защото аз казвах същото на Даниел, тъй като той винаги таеше разни неща. Затова пък Джеймс е напълно откровен. Той винаги иска да говорим за нещо. Случва се толкова често, че дори става досадно.
Виждам как Джеймс прокарва пръсти през косата си и започвам да подготвям речта си, в която ще му кажа колко много го харесвам, ала нещата между нас са започнали да се развиват прекалено бързо.
— Ти не си влюбена в мен, нали?
Думите му ме стряскат.
— Ами, аз… — На секундата забравям внимателно подготвената реч. Коленете ми се разтреперват, тъкмо така ще ми бъде по-лесно да го убедя. Какъв смисъл има? — пита предателското гласче в главата ми. Защо да го убеждавам в нещо, в което не съм в състояние да убедя себе си?
— Не, не съм — признавам аз. — Харесвам всичко в теб, но не съм влюбена в теб. — С всяка изречена дума усещам облекчение. — Съжалявам.
— Всичко е наред. Вече знам — отвръща Джеймс и ми се усмихва бегло, сякаш за да покаже, че не ми се сърди. — Онзи път, след като вечеряхме у нас и си легнахме, аз ти казах, че те обичам и се надявах и ти да ми кажеш същото…