Поглеждам ухиления Гейб и ме изпълва възмущение.
— Може би някой друг път — заявявам аз, вирвам глава като манекенка и излизам със замах от кухнята.
Половин час по-късно съм в спалнята си. Когато отварям вратата на гардероба, съм изкъпана, косата ми е изправена и съм напарфюмирана.
Точно така, започва операция „Интервю“. Преглеждам недоволно закачалките. Не, не и не… може би. Спирам се на розова мохерна пола, която открих в един префърцунен малък бутик и ми струваше цяло състояние, ала проблемът е, че тя изглежда великолепно на закачалка и е истински ужас на мен. Истината е, че разполагам с огромна колекция от подобни неща. Имам един страхотен дантелен винтидж топ, в който приличам на бабичка, и страхотно бродирано индийско сако, обсипано с малки огледалца, което сигурно е шито цяла вечност, и което според Джес ми придава вид на изпаднала студентка. Май трябва да започна да слагам всички тези дрехи в рамки и да ги закачвам по стените вместо картини.
Не, трябва ми костюм. Всички си слагат костюми, когато отиват на интервю. Ако все още имах…
Сякаш ток преминава през върховете на пръстите ми и ме кара да подскоча. Това пък какво беше? Надничам в гардероба и забелязвам подплънките на сако. Това е моето сако. Аха! Знаех си, че няма начин да съм го изхвърлила. Взех го от „Джигсо“ на разпродажба и дори тогава струваше малко състояние. Изтеглям го от дъното на гардероба. Изглежда точно както го помня. Тъмносиво е с дискретно райе. Съвсем в стила на „Великия Гетсби“. Ще изглеждам като истинска фотографка професионалистка, точно като за „Сънди херълд“.
Пълна с оптимизъм, свалям сакото от закачалката и го навличам. Ура, все още ми става. Това е наистина страхотно, защото означава, че съм съшият размер, както когато… Опитвам се да пресметна на ум… Не съм съвсем сигурна, но сабата се носеха доста отдавна.
Доволна от успеха със сакото, аз вадя и панталоните. Кеф! Ще изглеждам страхотно, сигурна съм. Мога да си сложа прелестната бяла блузка, която Джес ми подари, и ще заприличам на Даян Кийтън в „Ани Хол“. Дали да не си облека някоя тениска и маратонки „Пума“, за да си придам по-небрежно бунтарски вид като Джъд Лоу… Започвам да се заплесвам, защото възможностите са много. Обувам панталоните.
Дърпам, продължавам да дърпам и напъвам.
По дяволите.
Закопчавам копчето и се оглеждам.
Две думи изпъкват в съзнанието ми. Тихият ужас.
Това просто не може да бъде. Представях си ниска талия, модни ботушки, как всички се заплесват по мен. А се оказа, че талията ми е толкова високо, че подпира зърната ми. Да не говорим, че панталоните са с басти.
Отчаяна съм. Не ми трябва моден експерт, за да ме светне, че изглеждам трагично. Огледалото не лъже. Завъртам се и забелязвам дупето си. Поне ми се струва, че това е моето дупе. Добре обгърнато в раиран плат, то се простира от ребрата чак до задната част на коленете. Потръпвам от ужас. Това са най-противните панталони, които някога съм виждала. По-отвратителни никога не съм имала. Наистина ли съм ги носила? Показвала съм се в тях пред хората?
Мога да продължа да се тюхкам до безкрайност, но се оказва, че нямам време. Интервюто ми е насрочено за девет, а след това трябва да отида направо в офиса. Което означава, казвам си аз, докато свалям костюма и го пускам на пода, че е време за резервния план. Отново се обръщам към гардероба и започвам да ровя из закачалките. Та какво стана с мохерната пола и дантеления топ?
Пръсвам си по два пъти парфюм и съм готова. Грабвам черното кожено портфолио и започвам да си търся ключовете и мобилния телефон. Къде ли съм ги сложила? Ще закъснея. Втурвам се в кухнята и започвам да прехвърлям куповете вестници и списания, натрупани отгоре, след това преобръщам купата с плодовете и се оказва, че там съм скътала доста стотинки. По дяволите! Как само ми се иска да ги намеря.
Чакай малко. Това какво е?
Забелязвам ключодържателя под една от кърпите за чинии. Супер! Ами къде е… Не мога да повярвам на очите си. Мобилният ми се оказва в купата за плодове. Как е възможно? Нали погледнах там само преди секунда. Невероятно! Грабвам го и го слагам в чантата. Добре че го има щастливото ми цветенце. Какво щях да правя без него? Поемам си дълбоко дъх. Приготвила ли съм всичко за интервюто?
Прехвърлям на ум всичко, което ми е необходимо, оглеждам кухнята и забелязвам, че маратонките на Гейб ги няма. Сигурно с излязъл да потича, решавам аз и започвам да се чувствам гузни, задето одеве бях толкова рязка с него. След това забелязвам, че е оставил прозореца отворен, и се приближавам да го затворя.
В този момент виждам, че пиренът е оставен на перваза. Господи, как можах да го забравя. Дръпвам го от импровизираната ваза и го стисвам. В същия момент усещам как ме обзема спокойствие. Гейб е прав. Ще се справя. Не просто ще се справя, ще бъда върхът. Направо ще шашна Виктор Максфийлд с уменията си на фотограф и той сам ще поиска да започна работа. Ще ме моли да започна работа, казвам си аз и започвам да се радвам на прилива на самоувереност и на приятните мисли.