Пролог
Себастиан стисна волана. Камионът зад тях удари бронята и побутна малкия автомобил напред. Регистрационният номер се откачи и отлетя нанякъде. Себастиан се опита да увеличи поне мъничко дистанцията, но не можеше да ускори, без да се блъсне в предния камион и да бъде смачкан между двата като хармоника.
След секунди бяха засилени за втори път — камионът зад тях бутна колата им доста по-силно и я запрати към камиона отпред. Когато последва трети удар, думите на Бруно «Сигурен ли си, че вземаш правилното решение?» изплуваха в ума на Себастиан. Той хвърли поглед към приятеля си, който се беше вкопчил с две ръце в таблото, а лицето му бе побеляло от страх.
— Искат да ни убият! — изкрещя Бруно. — За бога, Себ, направи нещо!
Себастиан погледна безпомощно към отсрещните платна, но видя плътен поток коли, движещи се в обратната посока.
И тогава камионът пред тях започна да намалява и той разбра, че ако искат да оцелеят, трябва да вземе решение, при това веднага. Погледна отново отсрещните платна, като търсеше отчаяно пролука в потока. Когато камионът отзад ги блъсна за четвърти път, Себастиан разбра, че е оставен без избор.
Рязко завъртя волана надясно, прелетя през тревната ивица и се понесе право през насрещното движение. Натисна газта до дупка и се замоли да стигнат безопасността на полето, което се простираше отпред, преди да ги е блъснала някоя кола.
Микробус и автомобил набиха спирачки и рязко завиха, за да избегнат малкото „Ем Джи“, което профуча през пътя пред тях. За миг Себастиан си помисли, че може и да успее… а после видя изпречилото се дърво. Махна крака си от газта и зави рязко наляво, но твърде късно. Последното, което чу, бе писъкът на Бруно.
Хари и Ема
1957–1958
1
Хари Клифтън се събуди от звъна на телефон.
Сънуваше нещо, но не можеше да се сети какво точно. Може би настоятелният металически звън беше част от съня. Обърна се мудно и примигна към светещите зелени стрелки на часовника до леглото. 6:43 сутринта. Усмихна се. Само един човек би помислил да му звънне по това време. Вдигна слушалката и промърмори с престорено сънен глас:
— Добро утро, скъпа.
Отговор не последва и за момент Хари се зачуди дали телефонистът на хотела не е объркал номера на стаята. Тъкмо се канеше да затвори, когато някой изхлипа в слушалката.
— Ти ли си, Ема?
— Да — отвърна тя.
— Какво е станало? — меко попита той.
— Себастиан е мъртъв.
Хари не отговори веднага, защото в момента ужасно му се искаше да си мисли, че още сънува.
— Не може да бъде — рече най-сетне. — Вчера разговарях с него.
— Загинал е тази сутрин. — Ема едва успяваше да произнесе по няколко думи наведнъж.
Хари рязко се изправи, вече напълно буден.
— При автомобилна катастрофа — продължи Ема между риданията.
Хари се опита да запази спокойствие и зачака да му каже какво точно е станало.
— Пътували са заедно за Кеймбридж.
— Кои? — попита Хари.
— Себастиан и Бруно.
— Бруно жив ли е?
— Да. Но е в болница в Харлоу и не са сигурни, че ще изкара нощта.
Хари отметна одеялото и спусна крака на килима. Замръзваше и не беше на себе си.
— Веднага ще повикам такси до летището и ще взема първия полет до Лондон.
— Аз отивам направо в болницата — каза Ема. Не добави нищо повече и за момент Хари се запита дали връзката не е прекъснала. После Ема прошепна: — Искат някой да разпознае трупа.
Ема затвори, но й трябваше известно време да успее да събере достатъчно сили, за да стане. Накрая прекоси с несигурна крачка стаята: наложи й се да се подпира на мебелите, подобно на моряк по време на буря. Отвори вратата на кабинета. Марсдън стоеше в хола с наведена глава. Никога не беше виждала стария прислужник да показва каквито и да било чувства пред член на семейството и едва разпозна повехналата фигура, която се подпираше на полицата на камината. Обичайната му маска на самообладание беше сменена от жестоката реалност на смъртта.
— Мейбъл ви е приготвила ръчен багаж, мадам — като пребит рече той. — И ако ми позволите, ще ви откарам до болницата.
— Благодаря, Марсдън, много мило от твоя страна — отвърна Ема, докато той й отваряше външната врата.
Докато слизаха по стъпалата към колата, Марсдън я хвана под ръка. За първи път докосваше господарката си. Отвори вратата, тя се качи и се отпусна върху кожената седалка като грохнала старица. Марсдън запали, превключи на скорост и пое по дългия път от Имението към болница „Принцеса Александра“ в Харлоу.