— Благодаря, Ваша Чест — каза Евърард.
Диего слезе от банката на обвиняемия и отиде при баща си и брат си. Без да разменят нито дума, тримата бързо напуснаха залата.
Минаха през ордата фотографи и излязоха на улицата, без да отговарят на настоятелните въпроси на журналистите. Диего спря минаващо такси. Тримата се настаниха мълчаливо на задната седалка и продължиха да мълчат, докато дон Педро не затвори входната врата на Итън Скуеър 44 и не се събраха в кабинета.
През следващите два часа обсъждаха какви възможности са им останали. Малко след пладне решиха как да действат и незабавно се заеха с работа.
Алекс изскочи от колата и почти изтича в сградата. Взе асансьора до най-горния етаж и бързо тръгна към кабинета на председателя. Секретарката, която явно го очакваше, го въведе веднага.
— Ужасно съжалявам за закъснението — каза леко задъханият Алекс.
— Добро утро, майоре — отвърна Ема, без да става от стола си. — Секретарката ми каза само, че сте се обадили вчера и че искате да ме видите, за да обсъдим някакъв важен личен въпрос. Естествено, запитах се за какво ли може да става дума.
— Няма за какво да се безпокоите — каза Алекс. — Просто сметнах, че трябва да ви кажа, че въпреки различията ни в миналото смятам, че бордът едва ли би могъл да има по-добър председател в тези трудни времена и че съм горд да работя с вас.
Ема не отговори веднага. Опитваше се да проумее какво го е накарало да промени решението си.
— Наистина имахме различия в миналото, майоре — каза тя, все още без да му предлага да седне. — Така че се боя, че в бъдеще ще се наложи бордът да се оправя някак без вас.
— Може би не — с топла усмивка отвърна Алекс. — Явно не сте чули новината.
— Каква новина?
— Седрик Хардкасъл ме помоли да заема мястото му в борда, така че всъщност нищо не се е променило.
— В такъв случай явно вие не сте чули новината. — Ема взе писмо от бюрото. — Неотдавна Седрик продаде всичките си акции в компанията и се оттегли като директор, така че вече няма право на място в борда.
— Но той ми каза… — заекна Алекс.
— Със съжаление приех оставката му и смятам да му пиша, за да му кажа колко съм благодарна за вярната му и безрезервна служба на компанията и колко трудно ще е да му намерим заместник в борда. Ще добавя послепис, че се надявам да го видя на церемонията по кръщаването на „Бъкингам“, както и да пътува с нас на първото плаване до Ню Йорк.
— Но… — отново почна Алекс.
— Докато във вашия случай, майор Фишър — каза Ема, — тъй като мистър Мартинес също продаде целия си дял в компанията, нямате друг избор, освен да се оттеглите от директорското място. И за разлика от Седрик, с радост ще приема оставката ви. Работата ви през годините бе вредна и ръководена от желание за мъст. Ще си позволя да добавя, че нямам желание да ви виждам на церемонията и че със сигурност не сте поканен на първото плаване. Честно казано, компанията ще се справя много по-добре без вас.
— Но аз…
— И ако оставката ви не бъде на бюрото ми до пет следобед, ще бъда принудена да изляза с изявление, че вече не сте член на борда.
Дон Педро отиде до сейфа, който вече не бе скрит зад картина, въведе шестцифрения код, завъртя шайбата и отвори тежката врата. Извади два паспорта без печати и дебела пачка чисто нови банкноти от по пет паунда, която раздели поравно между синовете си. Малко след пет часа Диего и Луис излязоха поотделно от къщата и тръгнаха в различни посоки: знаеха, че следващия път ще се видят или зад решетките, или в Буенос Айрес.
Дон Педро остана сам в кабинета да обмисля останалите му възможности. В шест часа включи вечерните новини, като очакваше да преживее унижението да види как напуска тичешком съда със синовете си, преследван от журналисти. Водещата новина обаче не беше от Челси, а от Тел Авив и в нея не фигурираха Диего и Луис, а лейтенант Карл Лунсдорф от СС, който беше поведен пред камерите в затворническа униформа и с окачена на врата табелка с номер.
— Още не съм победен, копелета такива! — извика дон Педро към екрана.
Виковете му бяха прекъснати от настойчиво чукане на вратата. Той си погледна часовника. Момчетата бяха излезли преди по-малко от час. Да не би някой от тях вече да бе арестуван? Можеше да се досети кой от двамата е задържаният. Дон Педро излезе от кабинета, прекоси салона и предпазливо отвори вратата.
— Трябваше да се вслушате в съвета ми, мистър Мартинес — каза полковник Скот-Хопкинс. — Но вие не го направихте и сега лейтенант Лунсдорф ще бъде съден като военнопрестъпник. Така че не ви съветвам да посещавате Тел Авив, макар да признавам, че бихте представлявали интерес като свидетел на защитата. Синовете ви са на път за Буенос Айрес и за тяхно добро се надявам никога повече да не стъпват в страната, защото ако направят тази глупост, със сигурност няма да си затворим очите за втори път. Колкото до вас, мистър Мартинес, определено се задържахте тук прекалено дълго и смятам, че е време също да заминете за родината си. Да кажем, в рамките на следващите двайсет и осем дни? Ако не се вслушате и този път в съвета ми… е, да се надяваме, че няма да се срещнем отново.