— Защо?
— Защото дотогава може да станеш министър.
— Преди да стана министър, трябва първо да запазя мястото си в Парламента и партията да спечели изборите.
— И кога според теб ще са изборите?
— Ако трябва да позная, някъде през октомври, малко след партийните конференции. Така че през следващите няколко седмици доста често ще ме виждаш в Бристол.
— И Гуинет, надявам се.
— Естествено, макар да се надявам бебето да се роди по време на кампанията. Това ще ми гарантира поне още хиляда гласа, ако се вярва на Гриф.
— Ти си шарлатан, Джайлс Барингтън.
— Не, аз съм политик, борещ се за незначително място, и ако го спечеля, може и да стигна до кабинета.
— Внимавай какво си пожелаваш.
45
Джайлс беше приятно изненадан колко цивилизована се оказа предизборната кампания. Немалък принос за това имаше опонентът му консерватор Джереми Фордайс, интелигентен млад мъж от централата на партията, който нито веднъж не създаде впечатлението, че вярва, че наистина може да спечели мястото, и определено не използваше мръсни похвати като Алекс Фишър, когато той бе кандидат на консерваторите.
Единствената цел на вечния кандидат на либералите Реджиналд Елсуърти бе да увеличи вота си; дори лейди Вирджиния не успя да нанесе удар над или под кръста, може би защото още се възстановяваше от нокаута, в който я беше проснала Ема на общото годишно събрание на „Барингтън“.
Така че никой не беше изненадан, когато общинският секретар обяви:
— В качеството си на главен преброител за избирателния район на Бристолското пристанище обявявам общия брой гласове, подадени за всеки кандидат, както следва: сър Джайлс Барингтън — двайсет и една хиляди сто и четиринайсет; мистър Реджиналд Елсуърти — четири хиляди сто и девет; мистър Джереми Фордайс — седемнайсет хиляди триста четирийсет и шест. Въз основание на това обявявам сър Джайлс Барингтън за надлежно избран представител на Бристолското пристанище в Камарата на общините.
Макар че гласуването в избирателния район не беше много оспорвано, въпросът кой ще управлява страната се решаваше на косъм, както се изрази великият инквизитор на Би Би Си Робин Дей. Едва след обявяването на финалния резултат от Мългелри в 15:34 в деня след изборите страната започна да се готви за първото лейбъристко правителство от времето на Клемънт Атли преди тринайсет години.
На следващия ден Джайлс отиде в Лондон, но не преди той, Гуинет и едномесечният Уолтър Барингтън да направят обиколка на избирателния район, за да благодарят на партийните работници за най-голямата победа, постигана досега от Джайлс.
„Успех в понеделник“ беше изречението, което се повтаряше отново и отново, докато той обикаляше района, защото всички знаеха, че тогава новият премиер ще решава кой да седне с него на масата на кабинета.
Джайлс прекара уикенда в изслушване на мненията на колегите си по телефона и в четене на колоните на водещи политически кореспонденти, но истината бе, че само един човек знаеше кой ще бъде избран; всичко останало бяха предположения.
В понеделник сутринта, докато Харолд Уилсън отиваше в двореца, за да бъде попитан от кралицата дали ще сформира правителство, Джайлс гледаше телевизия. След четирийсет минути Уилсън излезе като премиер и бе откаран на Даунинг стрийт да покани двайсет и двама от колегите си за членове на кабинета.
Джайлс седеше на масата за закуска и се преструваше, че чете сутрешните вестници, докато всъщност се взираше в телефона и мислено му нареждаше да звънне. Той иззвъня няколко пъти, но го търсеха или някой от семейството, или приятел, който искаше да го поздрави с изборната победа и да му пожелае да бъде избран за министър. „Не заемайте линията — идеше му да им изкрещи. — Как може премиерът да се свърже с мен, ако телефонът непрекъснато е зает?“ И тогава обаждането дойде.
— Тук е телефонната централа на номер десет, сър Джайлс. Премиерът пита дали можете да дойдете на адреса в три и трийсет следобед.
На Джайлс му се прииска да отговори, че може и да намери време.
— Да, разбира се — каза той и затвори. Къде в йерархията се падаше три и половина следобед?
В десет часа знаеш, че си министър на финансите, на външните или на вътрешните работи. Тези постове вече бяха заети от Джим Калахан, Патрик Гордън Уолър и Франк Соскис. По обед идваше ред на министъра на образованието (Майкъл Стюарт) и на заетостта (Барбара Касъл). В три и половина си на опашката. Влизаше ли изобщо в кабинета, или трябваше да изкара изпитателен период като помощник-министър?