Джайлс щеше да си приготви нещо за обяд, ако телефонът не звънеше на всяка минута. Колеги се обаждаха да се похвалят какъв пост са получили, да се оплачат, че премиерът още не им се е обаждал, и да се поинтересуват по кое време премиерът иска да се срещне с него. Като че ли никой не беше сигурен какво означава три и половина следобед.
Тъй като в чест на лейбъристката победа слънцето светеше ярко, Джайлс реши да измине пеша пътя до № 10. Излезе от апартамента си на Смит Скуеър малко след три и се разходи по крайбрежната улица и покрай Парламента на път за Уайтхол. Пресече улицата, докато Биг Бен отброяваше три и четвърт, и продължи покрай Външно министерство и Министерството на Общността, преди да завие по Даунинг стрийт. Там беше посрещнат от шумна тълпа журналисти, държани зад импровизирани бариери.
— Какъв пост очаквате да получите? — извика един от тях.
„Де да знаех“, искаше да отговори Джайлс. Светкавиците почти го ослепяваха.
— Надявате ли се да влезете в кабинета, сър Джайлс? — настоятелно попита друг.
„Разбира се, че се надявам, идиот такъв.“ Устните му обаче не помръднаха.
— Колко дълго ще оцелее кабинетът според вас при такова малко мнозинство?
„Не много“ — макар да не му се искаше да го признава.
Докато вървеше по Даунинг стрийт, въпросите продължиха да валят, макар че всички журналисти отлично знаеха, че няма как да получат отговори на влизане и ще трябва да се задоволят най-много с махане на ръка и усмивка на излизане.
Джайлс се намираше на около три крачки от вратата, когато тя се отвори и той за първи път в живота си влезе на Даунинг стрийт 10.
— Добро утро, сър Джайлс — каза секретарят на кабинета, сякаш не се бяха срещали никога досега. — В момента премиерът е зает с един от колегите ви, така че ще ви помоля да изчакате да се освободи.
Джайлс осъзна, че сър Алън вече знае кой пост ще му бъде предложен, но лицето на непроницаемия мандарин дори не трепна.
Джайлс седна в малката чакалня, където според легендата бяха седели Уелингтън и Нелсън и бяха чакали да се видят с Уилям Пит младши, без да знаят кой е другият. Изтри длани в панталоните си, макар да знаеше, че няма да се ръкува с премиера — по традиция парламентарните колеги никога не го правеха. Часовникът над камината сякаш тиктакаше по-силно от тупкането на сърцето му. Накрая вратата се отвори и сър Алън се появи и каза:
— Премиерът ще ви приеме.
Джайлс стана и тръгна, сякаш вървеше по дългия път към бесилото.
Харолд Уилсън седеше на дългата овална маса, заобиколена от двайсет и два празни стола. Веднага щом видя Джайлс, той стана от мястото си под портрета на Робърт Пийл и каза:
— Страхотен резултат на Бристолското пристанище, Джайлс, чудесна работа.
— Благодаря, господин премиер — отвърна Джайлс, спазвайки традицията вече да не се обръща към него на малко име.
— Сядайте — каза Уилсън, докато пълнеше лулата си.
Джайлс понечи да седне до него, но премиерът го спря.
— Не, не там. Това е мястото на Джордж. Може би някой ден, но не и днес. Защо не седнете ей там — каза той и посочи тапициран със зелена кожа стол от другата страна на масата. — В края на краищата министърът по европейските въпроси ще сяда там всеки четвъртък на заседанията на кабинета.
46
— Само си помисли колко много неща могат да се оплескат — каза Ема, без да спира да крачи нервно из спалнята.
— Защо не се съсредоточиш върху това колко неща могат да минат идеално? — предложи Хари. — Вслушай се в съвета на Грейс и се опитай да се отпуснеш и да гледаш на цялото преживяване като на ваканция.
— Жалко, че тя няма да бъде с нас на плаването.
— Грейс никога не би си взела две седмици отпуска насред семестъра.
— Джайлс обаче успява да го направи.
— Но само за една седмица — напомни й Хари. — И съчетава приятното с полезното, защото плановете му са да посети ООН в Ню Йорк, а после да иде във Вашингтон и да се срещне с американския си колега.
— Като остави Гуинет и бебето у дома.
— Мъдро решение предвид обстоятелствата. Едва ли ще е почивка и за двамата, ако малкият Уолтър им надува главите ден и нощ.
— А ти готов ли си? — попита Ема.
— Да, госпожо председател. От доста време.
Ема се разсмя и го прегърна.
— Понякога забравям да ти благодаря.
— Не ставай сантиментална. Имаш още доста работа, така че какво ще кажеш да се размърдаме?
Ема сякаш изгаряше от нетърпение да тръгне, макар това да означаваше, че ще виси на борда часове преди капитанът да даде заповед да вдигнат котва и да потеглят към Ню Йорк. Хари реши, че ще е по-зле, ако останат у дома.