— Не слизай от колата — каза Гленартър.
Наложи се двамата носачи да обединят усилия, за да вдигнат тежкия сандък и да го поставят много внимателно върху количката, сякаш държаха новородено. След като единият затвори багажника, Гленартър каза:
— Кевин, когато се върнеш в Лондон, дръж под око Итън Скуеър четирийсет и четири. Мартинес продаде ролс-ройса си и имам чувството, че може да се опита да офейка.
Гленартър се обърна към Лайъм.
— Ще се видим в девет — добави той, слезе от колата и изчезна в множеството.
— Кога да доставя лилиите? — прошепна младият мъж, който се бе материализирал до лорда.
— Трийсетина минути преди корабът да отплава. После гледай да не те виждаме повече, освен ако не сме в Белфаст.
Дон Педро стоеше в тълпата и гледаше как една позната му кола спира на известно разстояние от кораба. Не се изненада, че точно този шофьор не слезе, когато изневиделица се появиха двама носачи, отвориха багажника, натовариха голям сандък на количката си и я подкараха бавно към кораба. Двама мъже, един възрастен и един на трийсет и няколко, слязоха от задната седалка. Възрастният, когото дон Педро не беше виждал досега, наглеждаше разтоварването на багажа и разговаряше с носачите. Дон Педро се огледа за другия, но той беше изчезнал в тълпата.
След секунди колата обърна и се отдалечи. Шофьорите обикновено отваряха задната врата за пътниците си, помагаха при разтоварването на багажа и чакаха по-нататъшни инструкции. Но не и този, който явно не искаше да се задържа достатъчно дълго, за да бъде разпознат, особено при наличието на толкова много полиция на кея.
Дон Педро бе сигурен, че каквото и да са замислили ИРА, то най-вероятно ще се случи по време на плаването, а не преди вдигането на котва. След като колата изчезна, дон Педро се нареди на дългата опашка за такси. Вече нямаше шофьор и кола. Още кипеше от яд заради цената, която беше получил за ролс-ройса, след като настоя да му платят в брой.
Накрая се качи в едно такси и каза на шофьора да го откара до гара Темпъл Мийдс. Във влака за Падингтън обмисли отново плановете си за следващия ден. Нямаше намерение да плаща вторите 250 000 — пък и не разполагаше с толкова пари. В сейфа му оставаха малко над 23 000 паунда и още четири хиляди от продажбата на колата. Помисли си, че ако успее да се измъкне от Лондон преди ИРА да изпълнят своята част от уговорката, те едва ли ще го последват в Буенос Айрес.
— Той ли беше? — попита полковникът.
— Възможно е, но не съм сигурен — отвърна Хартли. — Днес има много шофьори с фуражки и тъмни очила, а докато приближих достатъчно, за да погледна, той вече караше към портала.
— Видяхте ли кого остави?
— Огледайте се, сър, може да е всеки от стотиците пътници, които се качват на кораба — каза Хартли.
В същото време някой се блъсна полковника.
— Ужасно съжалявам — каза лорд Гленартър, повдигна шапка и се усмихна на полковника, след което продължи нагоре по рампата.
— Страхотна каюта — каза Сам, докато излизаше от банята, увита в кърпа. — Помислили са за всичко, от което се нуждае едно момиче.
— Защото майка ми лично е проверила всяко помещение.
— Всяко ли? — слиса се Сам.
— И още как. Жалко само, че не е помислила за всичко, от което се нуждае едно момче.
— Че какво друго би могъл да искаш?
— Като начало, двойно легло. Не мислиш ли, че още ни е рано да спим в отделни легла?
— Стига си се оплаквал, Себ, просто ги събери едно до друго.
— Де да беше така лесно. Завинтени са за пода.
— Тогава свали дюшеците — каза тя много бавно, като на малоумен, — постави ги един до друг и ще спим на пода.
— Вече опитах, но мястото едва стига за един, какво остава за два.
— Ако печелеше достатъчно за първа класа, това нямаше да е проблем — каза тя и въздъхна престорено.
— Когато дойде денят, в който ще мога да си го позволя, вече ще спим в отделни легла.
— Как ли пък не — каза Сам и остави кърпата да се свлече в краката й.
— Добър вечер, милорд, аз съм Брейтуейт и съм главният стюард на тази палуба. Позволете да отбележа, че за мен е удоволствие да ви видя на борда. Ако ви потрябва нещо, по всяко време от денонощието можете да наберете номер сто и някой незабавно ще се яви.
— Благодаря, Брейтуейт.
— Желаете ли да разопаковам багажа ви, докато вечеряте, милорд?
— Много мило от ваша страна, но не. Имах уморително пътуване от Шотландия и мисля да си почина. Може и да пропусна вечерята.