— Както желаете, милорд.
— Всъщност — каза лорд Гленартър, докато вадеше банкнота от пет паунда от портфейла си, — можете ли да се погрижите да не ме безпокоят преди седем сутринта, когато бих искал чаша чай и препечени филийки с мармалад?
— Силно или слабо препечени, милорд?
— Предпочитам силно, Брейтуейт.
— Ще поставя табелката „Не безпокойте“ на вратата и ще ви оставя да си почивате. Лека нощ, милорд.
Четиримата се срещнаха в параклиса на кораба малко след като се настаниха в каютите си.
— Следващите дни едва ли ще ни се събере много сън — каза Скот-Хопкинс. — Видяхме онази кола и трябва да приемем, че на кораба има клетка на ИРА.
— Защо им е на ИРА да се интересуват от „Бъкингам“, когато си имат достатъчно неприятности у дома? — попита ефрейтор Кран.
— Защото ако успеят да направят удар като потапянето на „Бъкингам“, вниманието на всички ще се отклони от дома им.
— Нали не мислите… — започна Хартли.
— Винаги е най-добре да очакваш най-лошия сценарий и да приемеш, че целят точно него.
— Но откъде биха намерили пари за финансирането на подобна операция?
— От човека, когото забелязахте на кея.
— Но той не се качи на кораба, а взе влака за Лондон — каза Робъртс.
— Вие щяхте ли да се качите на кораба, ако знаехте какво са замислили?
— Ако се интересува само от семейства Барингтън и Клифтън, това поне конкретизира мишената, защото всички те са на една и съща палуба.
— Не е вярно — обади се Робъртс. — Себастиан Клифтън и приятелката му са в каюта седемстотин двайсет и осем. Те също могат да са мишена.
— Не мисля — каза полковникът. — Ако ИРА направят глупостта да убият дъщерята на американски дипломат, можете да сте сигурни, че парите, които получават от Щатите, ще секнат на мига. По-добре да се съсредоточим върху първокласните каюти на първа палуба, защото ако успеят да убият мисис Клифтън и още един-двама от семейството, това ще е първото и последно плаване на „Бъкингам“. Затова през цялото пътуване ще патрулираме на смени от по четири часа. Хартли, поемате каютите първа класа до два след полунощ. Аз ще ви сменя и ще ви събудя малко преди шест. Кран и Робъртс поемат същите вахти във втора класа, защото подозирам, че клетката се намира именно там.
— Колко хора търсим? — попита Кран.
— На борда ще има най-малко трима или четирима агенти, представящи се или за пътници, или за членове на екипажа. Така че ако забележите някого, когото сте виждали на улиците в Северна Ирландия, това няма да е съвпадение. И гледайте да ми докладвате незабавно. Което ме подсеща да попитам: открихте ли имената на пътниците, заели последните две каюти на първа палуба?
— Да, сър — каза Хартли. — Мистър и мисис Аспри, каюта номер пет.
— Магазинът, в който не бих пуснал жена ми, освен ако не е с друг мъж.
— И лорд Гленартър в каюта номер три. Потърсих го в „Кой кой е“. На осемдесет и четири е и е бил женен за сестрата на лорд Харви, така че се пада дядо на мисис Клифтън.
— Защо си е сложил табела „Не безпокойте“ на вратата? — попита полковникът.
— Казал на стюарда, че е много уморен от дългото пътуване от Шотландия.
— Нима? Все пак няма да е зле да го държим под око, макар че не виждам каква полза би могла да има ИРА от осемдесет и четири годишен старец.
Вратата се отвори и те се обърнаха. Влезлият капелан се усмихна на четиримата мъже, които бяха коленичили с молитвеници в ръце.
— Мога ли да ви помогна? — попита той, докато вървеше по пътеката към тях.
— Не, отче, благодаря — отвърна полковникът. — Тъкмо си тръгваме.
47
— Налага ли се да обличам смокинг за вечеря? — попита Хари, след като разопакова багажа си.
— Не. За първата и последната вечер дрескодът винаги е неофициален.
— И какво означава това? Защото дрескодът май се променя с всяко поколение.
— За теб — костюм и вратовръзка.
— Някой ще вечеря ли с нас? — попита Хари, докато вадеше единствения си костюм от гардероба.
— Джайлс, Себ и Сам, така че ще сме само семейството.
— Значи Сам вече е член на семейството?
— Себ май мисли така.
— Значи е късметлия. Макар да признавам, че очаквам с нетърпение да опозная по-добре Боб Бингам. Надявам се някой път да вечеряме с него и жена му. Как се казва тя?
— Присила. Но те предупреждавам, че двамата са коренно различни.
— Какво имаш предвид?
— Няма да кажа нищо, докато не я срещнеш. После сам ще си направиш изводите.