Хари прочете отново картичката от Нейно Величество кралицата майка. Лично послание! Ема вече беше решила да сложи вазата в офиса си, когато се върнат в Бристол, и да слага в нея лилии всеки понеделник. Хари се усмихна. И защо не?
Когато Ема излезе от банята, Хари влезе и затвори след себе си. Тя свали халата си и си легна. Беше прекалено уморена, за да помисли дали да не прочете няколко страници от „Шпионинът, който дойде от студа“ от един млад автор, който Хари й бе препоръчал. Изгаси нощната си лампа и каза: „Лека нощ, скъпи“, макар да знаеше, че Хари не може да я чуе.
Когато Хари излезе от банята, тя вече спеше дълбоко. Той я зави като малко дете, целуна я по челото, прошепна: „Лека нощ, скъпа“ и си легна, развеселен от лекото й мъркане. Никога не би му минало през ума да намекне, че тя хърка.
Остана да лежи буден. Гордееше се с нея. Пускането на кораба едва ли можеше да мине по-добре. Обърна се настрани с очакването, че ще се унесе, но макар клепачите му да бяха натежали и да бе уморен, не можеше да заспи. Нещо не беше наред.
48
Дон Педро стана малко след два, но не защото не можеше да заспи.
Облече се, взе един сак и слезе в кабинета си. Отвори сейфа, извади останалите 23 645 паунда и ги сложи в сака. Банката вече притежаваше къщата и всичко в нея, включително обзавеждането. Ако таяха надежди, че той ще плати остатъка от овърдрафта си, мистър Ледбъри можеше да отиде в Буенос Айрес, където щеше да получи кратък и недвусмислен отговор.
Изслуша ранните новини по радиото, но не чу името „Бъкингам“. Беше сигурен, че ще успее да се измъкне от страната много преди да разберат, че е изчезнал. Погледна през прозореца и изруга, когато видя, че отново вали проливен дъжд. Може би щеше да мине време преди да намери такси.
Угаси лампите, излезе и за последен път затвори вратата на Итън Скуеър 44. Огледа улицата без особена надежда и остана приятно изненадан, когато видя едно такси с надпис „Свободно“ да се движи към него. Дон Педро вдигна ръка, изтича в дъжда и скочи на задната седалка. Докато затваряше вратата, чу изщракване.
— До летището — каза дон Педро и се облегна назад.
— Не мисля — отвърна шофьорът.
Друг мъж, само на две каюти от Хари, също беше съвсем буден, но пък и не се опитваше да заспи. Предстоеше му работа.
Стана от леглото си в 2:59, напълно отпочинал и буден, отиде до големия сандък в средата на каютата и вдигна капака му. Поколеба се само за миг, после завъртя ключа според инструкциите и задейства процес, от който нямаше връщане. След като се увери, че големият черен секундарник се движи — 29:59, 29:58 — натисна един бутон на часовника си и затвори капака. Взе малкия сак, който съдържаше всичко необходимо, изключи осветлението, отвори бавно вратата на каютата и надзърна в слабо осветения коридор. Изчака малко очите му да се приспособят към сумрака и след като се увери, че няма жива душа, излезе в коридора и бързо затвори вратата.
Стъпи предпазливо на дебелия тъмносин килим и тръгна безшумно по коридора, като се ослушваше и за най-малкия непознат звук. Не чу нищо, освен едва доловимия ритъм на двигателите, задвижващи неуморно кораба в спокойните води. Спря, когато стигна до горния край на широкото стълбище. Светлината тук беше малко по-силна, но отново нямаше никого. Мъжът знаеше, че първокласният салон е една палуба надолу и че в другия му край има дискретна табела „Господа“.
Никой не се размина с него, докато слизаше по стълбите, но когато влезе в салона, незабавно видя едър мъж, отпуснат в удобно кресло и изпънал крака, сякаш се възползваше максимално от безплатния алкохол, предлаган на пътниците от първа класа през първата нощ на първото плаване.
Промъкна се покрай задрямалия пътник, който хъркаше доволно, без да помръдне, и продължи към табелата в края на помещението. Щом влезе в тоалетната (вече започваше дори да мисли като тях), лампите светнаха, което го изненада. Той се поколеба за момент, после си спомни, че това е просто поредната от многото иновации на кораба, за които бе чел в лъскавата брошура. Отиде до умивалниците, остави сака на мраморната плоскост, отвори го и започна да вади различните лосиони и принадлежности, които щяха да премахнат фалшивата му самоличност — бутилка тоалетно масло, бръснач, ножици, гребен и кутийка крем за лице „Понд“, които щяха да допринесат за спускането на завесата на представлението му през тази първа нощ.
Погледна си часовника. Разполагаше с двайсет и седем минути и три секунди преди вдигането на друга завеса, когато той щеше да е просто част от изпадналата в паника тълпа. Отвори бутилката масло и го нанесе на лицето, врата и челото си. След няколко секунди усети паренето, за което го бе предупредил гримьорът. Бавно свали сивото оплешивяващо теме, хвърли го в умивалника и се погледна в огледалото, за да се наслади на гъстата си червена вълниста коса. След това махна зачервените бузи, сякаш махаше лапа от заздравяла рана, и накрая с помощта на ножиците разряза двойната брадичка, с която така се гордееше гримьорът.