Напълни умивалника с топла вода и изтърка лицето си, премахвайки всякакви остатъци от лепило и оцветители. Докато се бършеше, усети, че кожата му е раздразнена на няколко места, така че си сложи от крема за лице, за да завърши преобразяването си.
Лайъм Дохърти се погледна в огледалото и видя, че се е подмладил с петдесет години за по-малко от двайсет минути — мечтата на всяка жена. Взе гребена, оправи червения си перчем, прибра остатъците от лика на лорд Гленартър в сака и се зае да се освободи от одеждите, подобаващи на един благородник.
Започна с разкопчаването на твърдата бяла яка „Ван Хойзен“, която остави тънка червена линия на врата му, свали вратовръзката от Итън и ги напъха в сака. Смени бялата копринена риза със сива памучна и тънка вратовръзка от онези, които носеха всички момчета от Фолс Роус. Махна жълтите тиранти и остави торбестите сиви панталони да се свлекат на купчина на пода заедно с корема му (възглавничка), после се наведе и развърза връзките на черните кожени обувки, свали ги и ги прибра в сака. Извади тесни панталони тип кюнци и се усмихна неволно, докато ги обуваше — без тиранти, само с тънък кожен колан, който бе купил на Карнаби стрийт, докато беше по една друга работа в Лондон. Накрая обу кафяви велурени мокасини, които никога не биха стъпили на килима в първа класа. Погледна се в огледалото и видя себе си.
Погледна си часовника. След единайсет минути и четирийсет и една секунди трябваше да се намира в убежището на новата си каюта. Нямаше време за губене, защото ако бомбата избухнеше, докато е в първа класа, щеше да има само един заподозрян.
Напъха всички лосиони и мазила обратно в сака, дръпна ципа и забърза към вратата. Отвори я и надникна предпазливо в салона. Не видя никого. Дори пияният беше изчезнал. Мина бързо покрай празното кресло — само дълбока вдлъбнатина показваше, че допреди малко някой е седял в него.
Забърза през салона към голямото стълбище — пътник от втора класа в първокласна обстановка. Не спря, докато не стигна площадката на третата палуба, където се намираше демаркационната зона. Когато прескочи червената верига, разделяща двете класи, най-сетне си позволи да се отпусне — още не беше в безопасност, но със сигурност бе извън бойното поле. Стъпи на зеления килим и се спусна по едно по-тясно стълбище още четири площадки, докато стигна нужната му палуба.
Затърси каюта 706. Току-що бе минал 726 и 724, когато забеляза окъснял гуляйджия, който безуспешно се мъчеше да напъха ключа в ключалката. Дали изобщо беше уцелил каютата си? Дохърти се извърна, докато минаваше покрай него, макар да не смяташе, че мъжът ще може да разпознае него или когото и да било, когато настъпи хаосът.
Стигна каюта 706, отключи и влезе. Погледна си часовника — седем минути и четирийсет и три секунди преди всички да се събудят, колкото и дълбоко да спяха. Отиде при койката си и вдигна възглавницата. Под нея намери неизползван паспорт и нов билет, които го превръщаха от лорд Гленартър в Дейв Роско от Нейпиър Драйв 47, Уотфорд. Професия — художник и декоратор.
Строполи се на койката и погледна часовника — шест минути и деветнайсет секунди, осемнайсет, седемнайсет — предостатъчно време. Трима от другарите му също бяха будни и в очакване, но нямаше да разменят нито дума помежду си, докато не се срещнеха отново във „Волунтиър“ на Фолс Роудс на няколко пинти „Гинес“. Никога нямаше да говорят пред други за тази нощ, защото отсъствието им от обичайните им свърталища в Белфаст щеше да бъде забелязано и да ги направи заподозрени за месеци, а може би и за години. Чу силно блъскане по врата в коридора и реши, че гуляйджията най-сетне се е предал.
Шест минути и двайсет и една секунди…
Все същото безпокойство всеки път, когато ти се налага да чакаш. Не си ли оставил някакви следи, които могат да доведат право до теб? Не си ли допуснал грешки, които да провалят операцията и да те превърнат в посмешище у дома? Нямаше да се отпусне, докато не се озове в спасителната лодка или на друг кораб, плаващ към друго пристанище.
Пет минути и четиринайсет секунди…
Знаеше, че сънародниците му, бойци за същата кауза, са нервни като него. Чакането винаги беше най-лошата част, когато нещата са извън контрола ти и вече не можеш да направиш нищо.