— Добро утро, Брайън. Разполагам само с няколко минути, така че няма да е зле да ме запознаете с развитието на нещата.
— Мартинес, синовете му Диего и Луис, както и Карл Лунсдорф, определено работят като екип. След срещата ми с Мартинес обаче никой от тях не е припарвал до болница „Принцеса Александра“ в Харлоу, нито е стъпвал в Бристол.
— Добре е да се знае — каза сър Алън, докато вдигаше чашата си. — Но това не означава, че Мартинес не работи върху нещо друго. Не е от хората, които отстъпват лесно.
— Сигурен съм, че сте прав, сър. Макар и да не е ходил в Бристол, това не означава, че Бристол не отива при него.
Секретарят на кабинета повдигна вежда.
— Алекс Фишър сега е на пълен работен ден при Мартинес. Върнал се е в борда на „Барингтън“ и докладва пряко на новия си шеф в Лондон веднъж, а понякога и два пъти в седмицата.
Докато обмисляше думите на полковника, секретарят на кабинета отпи от двойния си джин. Първото, което трябваше да направи, бе да купи няколко акции на „Барингтън Шипинг“, за да получава копие от протоколите след всяко заседание на борда.
— Нещо друго?
— Да. Мартинес си уговори среща с управителя на „Английска банка“ за единайсет сутринта идния четвъртък.
— Значи скоро ще разберем колко още фалшиви банкноти от по пет паунда са останали у този проклетник.
— Не унищожихме ли всичко в Саутхамптън миналия юни?
— Само онова, което бе скрил в статуята на Роден. Но той е прекарвал по-малки количества от Буенос Айрес през последните десет години, много преди някой от нас да осъзнае какви ги върши.
— Защо управителят просто не откаже да работи с него, щом всички знаят, че банкнотите са фалшиви?
— Защото е надут задник и отказва да повярва, че някой е в състояние да създаде идеално копие на една от скъпоценните му банкноти. Значи Мартинес се кани да смени всичките си стари лампи с нови, а аз с нищо не мога да му попреча.
— Винаги мога да го ликвидирам, сър.
— Управителят или Мартинес? — попита сър Алън, без да е съвсем сигурен дали Скот-Хопкинс се шегува.
Полковникът се усмихна. Не би имал нищо против да види сметката и на двамата.
— Не, Брайън. Не мога да одобря премахването на Мартинес, докато не разполагам със законен повод. А доколкото знам, фалшифицирането не се наказва с бесило.
Дон Педро седеше зад бюрото си, барабанеше нетърпеливо по плота и чакаше телефона да звънне.
Заседанието на борда бе насрочено за десет часа и обикновено приключваше около пладне. Вече бе 12:20, а от Фишър нямаше и вест въпреки ясните инструкции да му се обади веднага след края на срещата. Спомни си обаче, че Карл беше препоръчал Фишър да не се опитва да се свърже с шефа, докато не се отдалечи достатъчно от сградата, за да е сигурен, че никой от другите членове няма да го види.
Освен това Карл бе посъветвал майора да избере място, което никой от другите директори не би и помислил да посети. Фишър бе избрал „Лорд Нелсън“ не само защото се намираше на по-малко от миля от корабостроителницата на „Барингтън“, но и защото беше наистина невзрачна кръчма, предлагаща евтини питиета. Още по-важното бе, че имаше телефон до входа.
Телефонът на бюрото на дон Педро оживя. Той грабна слушалката преди второто иззвъняване. Карл беше посъветвал Фишър да не се представя, когато се обажда от улична кабина, да не си губи времето в празни приказки и да гледа докладите му да се вместват в рамките на минута.
— „Харланд и Волф“, Белфаст.
— Има Бог — отвърна дон Педро.
Връзката прекъсна. Явно на заседанието не беше обсъждано нищо, което според Фишър не можеше да изчака до пристигането му утре в Лондон. Дон Педро затвори и погледна тримата мъже от другата страна на бюрото. Всички те вече знаеха каква ще е следващата им работа.
— Влез.
Главният касиер отвори вратата и се дръпна настрана, за да направи път на банкера от Аржентина, и Мартинес влезе в кабинета на управителя. Беше с двуреден костюм на тънко райе, бяла риза и копринена вратовръзка, всички шити по поръчка на Савил Роу. Следваха го двама униформени охранители, които носеха голям очукан училищен сандък с инициали БМ. Последен вървеше висок слаб джентълмен с елегантно черно сако, сива жилетка, панталони на тънко райе и тъмна вратовръзка на светлосини райета, сякаш за да напомни на простосмъртните, че двамата с управителя на банката са посещавали едно и също училище.
Докато управителят заобикаляше бюрото си и се ръкуваше с дон Педро, охранителите поставиха сандъка в средата на стаята. Управителят не откъсна поглед от сандъка, докато гостът му отваряше закопчалките и вдигаше капака. Петимата мъже се взряха в редиците прилежно подредени банкноти от по пет паунда. Гледката не беше необичайна за никой от тях.