Едва сега Ема се сети, че не се е обадила на брат си и сестра си, за да им каже за станалото. Реши, че ще го направи вечерта, когато бе по-вероятно Грейс и Джайлс да са сами. Не искаше да им съобщава новината в присъствието на други хора. Изведнъж изпита остра болка в корема, сякаш някой я беше пронизал. Как щеше да каже на Джесика, че никога вече няма да види брат си? Дали някога щеше да бъде отново същото весело дете, което тичаше след Себ като послушно паленце, въртящо опашка и изпълнено с неподправено обожание? Джесика не биваше да научава новината от някого другиго, което означаваше, че Ема трябваше да се върне в Имението колкото се може по-бързо.
Марсдън отби в предния двор на местния гараж, където обикновено зареждаше бензин в петък следобед. Когато забеляза мисис Клифтън на задната седалка на зеления „Остин А30“, служителят на колонката докосна козирката на фуражката си. Ема не отговори и младежът се запита дали не е сгафил нещо. Напълни резервоара и вдигна капака да провери маслото. След като приключи, отново отдаде чест, но Марсдън потегли, без да каже нито дума и без обичайните шест пенса бакшиш.
— Какво им става? — помърмори младежът, докато колата се отдалечаваше.
След като излязоха отново на пътя, Ема се опита да си спомни точните думи на приемащия наставник на Питърхаус, с които той й съобщи новината. „Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мисис Клифтън, но синът ви е загинал при автомобилна злополука.“ Като се изключи това сурово съобщение, мистър Паджет като че ли знаеше съвсем малко — но пък и беше само приносител на новината, както сам се изрази.
Въпросите продължаваха да се блъскат в ума й. Защо синът й е пътувал за Кеймбридж с кола, след като само няколко дни по-рано му беше купила билет за влака? Кой е карал, Себастиан или Бруно? Защо са се движели прекалено бързо? Гума ли бяха спукали? Била ли е замесена друга кола? Въпросите бяха много и тя се съмняваше, че някой знае всички отговори.
Няколко минути след обаждането на наставника позвъниха от полицията да попитат дали мистър Клифтън ще може да иде в болницата и да идентифицира тялото. Ема обясни, че съпругът й е на турне в Ню Йорк, на което представя новата си книга. Сигурно щеше да откаже да го замести, ако знаеше, че той ще се върне в Англия още на следващия ден. Слава богу, връщаше се със самолет и нямаше да му се налага да прекарва пет дни в Атлантическия океан, останал сам с мъката си.
Докато Марсдън караше през градчетата Чипнам, Нюбъри и Слау, Ема мислеше и за дон Педро Мартинес. Възможно ли бе да е търсил отмъщение за случилото се в Саутхамптън само преди няколко седмици? Но ако другият в колата беше синът му Бруно, това беше лишено от всякаква логика. Докато Марсдън се насочваше на север към А1 — магистралата, по която Себастиан беше карал само преди часове, Ема отново се замисли за Себастиан. Беше чела някъде, че в моменти на лична трагедия хората искат единствено да върнат времето назад. С нея бе същото.
Себастиан. Спомни си раждането му, когато Хари беше в затвор в другия край на света, първите му стъпки, когато беше на осем месеца и четири дни, първата му дума „Още“ и първия му учебен ден, когато скочи от колата още преди Хари да е успял да спре напълно, после в „Бийчкрофт Аби“, когато директорът искаше да го изключи, но го помилва, след като Себ получи стипендия за Кеймбридж. Толкова много мечти и цели за постигане — и всичко това се бе превърнало в прах само за миг. И накрая огромната й грешка, когато бе позволила на секретаря на кабинета да я убеди, че Себастиан трябва да се забърка в плановете на правителството да изправи дон Педро Мартинес пред съда. Ако беше отказала молбата на сър Алън Редмейн, единственият й син още щеше да е жив. Ако, ако…
Когато стигнаха покрайнините на Харлоу, Ема погледна през прозореца и видя знака към болница „Принцеса Александра“. Опита се да се съсредоточи върху онова, което се очакваше от нея. След няколко минути Марсдън мина през портала от ковано желязо, който никога не се затваряше, и спря пред главния вход. Ема слезе и тръгна към вратата, а Марсдън продължи, за да намери място за паркиране.
Ема съобщи името си на рецепционистката и приветливата усмивка на момичето тутакси изчезна, за да се смени с израз на съжаление.
— Моля да ме извините за момент, мисис Клифтън — каза рецепционистката, докато вдигаше телефона. — Ще съобщя на мистър Оуен, че сте тук.
— Мистър Оуен?
— Той беше дежурен консултант сутринта, когато приеха сина ви.
Ема кимна и започна да крачи нервно в коридора, а спомените й се смениха с разбъркани мисли. Кой, защо, кога… Спря едва когато пред нея се появи елегантно облечена сестра с колосана яка.