Портиер с дълъг зелен шинел и цилиндър отвори вратата на Карл и отдаде чест. Гордееше се, че познава редовните клиенти.
Щом влезе в магазина, Карл бързо закрачи през галантерията, ускори покрай кожените изделия и почти тичаше, когато стигна шестте асансьора. Вратата на един от тях беше отворена. Кабината вече бе пълна, но Карл успя да се вмъкне. Опашката му го настигна, но операторът на асансьора дръпна решетката преди онзи да успее да скочи вътре. Преследваният не се сдържа и се усмихна на преследвача си, докато кабината се издигаше.
Карл слезе чак на най-горния етаж. Там бързо мина през електрическите изделия, мебелите, книжарницата и художествената галерия и стигна рядко използваното каменно стълбище в северната част на магазина. Вземаше по две стъпала наведнъж и забави ход едва когато се озова обратно на партера. Мина през мъжката мода, парфюмите и канцеларските стоки и стигна до една странична врата, излизаща на Ханс Роуд. Щом се озова на тротоара, спря първото такси, качи се и се сниши, за да се скрие.
— Към летището.
Изчака таксито да мине два светофара, преди да рискува да надникне през задния прозорец. От опашката му нямаше и следа, освен ако сержант Робъртс не караше велосипед или не бе взел автобус.
Карл бе посещавал „Хародс“ всяка сутрин през последните две седмици, като отиваше направо при хранителните стоки на партера и пазаруваше, след което се връщаше на Итън Скуеър. Но не и днес. Макар че този път бе успял да се откачи от човека на САС, знаеше, че няма да може да изпълни същия номер с „Хародс“ втори път. И тъй като бе пътувал доста често до днешната си дестинация, те лесно щяха да се досетят накъде е тръгнал, така че в бъдеще щяха да го чакат, когато слиза от самолета.
Когато таксито го остави пред терминал „Европа“, Карл не си купи „Плейбой“ и не поръча кафе, а тръгна право към Изход 18.
Самолетът на Луис кацна в Ница няколко минути след като този на Карл излетя. Луис носеше пачка нови банкноти по пет паунда в малкия си сак и имаше съвсем ясни инструкции — забавлявай се и не се връщай поне една седмица. Задачата едва ли можеше да се нарече тежка, но бе част от големия план на дон Педро.
Самолетът на Диего навлезе в испанското въздушно пространство с един час закъснение, но тъй като срещата му с един от най-големите вносители на телешко бе чак в четири следобед, той разполагаше със свободно време. При всяко пътуване до Мадрид винаги отсядаше в един и същи хотел. Опашката му също отсядаше там и обядваше в същия ресторант, но оставаше сам в едно кафене на отсрещната страна на улицата всеки път, когато Диего прекарваше два часа в „Ла Буена Ноче“ — знаеше, че полковник Скот-Хопкинс едва ли ще се зарадва, ако му представи касова бележка от заведението.
Карл Лунсдорф никога не беше ходил в Белфаст, но след няколко питиета в една ирландска кръчма на Пикадили си бе тръгнал с отговори на почти всичките си евентуални въпроси. Освен това се закле никога повече да не пие „Гинес“.
От летището взе такси до хотел „Роял Уиндзор“ в центъра, където се регистрира за три нощи. Каза на рецепцията, че може да остане и по-дълго, в зависимост от това как се развие бизнесът му. Щом се качи в стаята си, заключи вратата, извади нещата от торбата на „Хародс“ и влезе в банята. След това се просна на леглото и се замисли за онова, което трябваше да прави вечерта. Не помръдна, докато уличните лампи не светнаха. Разгледа още веднъж картата на града, за да не му се налага да прави отново справка навън.
Излезе от стаята си малко след шест и слезе по стълбите до партера. Никога не използваше асансьора — малко и твърде осветено пространство, в което другите гости лесно можеха да го забележат и да го запомнят. Мина бързо, но не прекалено, през фоайето и излезе на Дънегол Роуд. След стотина метра зяпане по витрините беше сигурен, че никой не го следи. Отново бе сам в тила на врага.
Не тръгна направо към целта си, а пое по странични улички, така че разходката, която обикновено би му отнела двайсет минути, продължи почти цял час. Но пък Карл не бързаше. Когато най-сетне стигна Фолс Роуд, усещаше избилата на челото му пот. Знаеше, че страхът ще му е постоянен спътник, докато се намира в този обитаван единствено от католици квартал. Не за първи път в живота си се озоваваше на място, от което не бе сигурен, че ще излезе жив.
Метър и деветдесет, с гъста руса грива и сто килограма мускули, Карл трудно можеше да се смеси с тълпата. Онова, което бе предимство, когато бе млад офицер от СС, щеше да е пълната противоположност през следващите няколко часа. Само едно нещо му беше от полза — германският му акцент. Много от католиците на Фолс Роуд мразеха англичаните повече от немците, макар че понякога омразата им почти се изравняваше. В края на краищата Хитлер бе обещал да обедини Севера и Юга, след като спечели войната. Карл често се питаше какво ли щеше да му даде следвоенният Химлер, ако Германия беше нападнала Великобритания, както бе препоръчвал, а не бе допуснала катастрофалната грешка да се насочи към Русия. Жалко, че фюрерът не бе чел повече история. Карл обаче не се съмняваше, че мнозина от онези, които прегръщаха каузата за ирландското обединение, са чисто и просто мутри и престъпници, за които патриотизмът е зле скроен параван, целящ да скрие желанието им да направят пари. В това отношение Ирландската републиканска армия доста приличаше на СС.