Петнайсет минути след като обяви последни поръчки, барманът извика: „Господа, погледнете си часовниците“ и Карл изпита чувството, че е пропилял още един ден. Докато вървеше към изхода, дори си помисли дали да не мине към план Б — да премине на другата страна и да се свърже с протестантите.
Щом излезе на тротоара, пред него спря черен „Хилман“. Задната врата се отвори и преди Карл да успее да реагира, двама мъже го сграбчиха, хвърлиха го на задната седалка и затръшнаха вратата. Колата потегли незабавно.
Карл вдигна глава и видя младеж, който със сигурност не бе на достатъчно години, за да гласува. Държеше опрян в челото му пистолет. Единственото, което обезпокои Карл, бе, че младокът очевидно беше по-уплашен от него и толкова трепереше, че имаше голяма вероятност оръжието да гръмне не нарочно, а случайно. Можеше да обезоръжи момчето за миг, но тъй като това нямаше да послужи на целта му, не оказа съпротива, когато по-възрастният мъж от другата му страна върза ръцете му отзад и сложи превръзка на очите му. Същият мъж го претърси за оръжие и сръчно извади портфейла му. Карл го чу да подсвирва, докато броеше банкнотите по пет паунда.
— Там, откъдето идват, има много повече — каза Карл.
Последва разгорещен спор на някакво тяхно си наречие. Карл остана с впечатлението, че младокът иска да го убие, но се надяваше, че по-възрастният ще се изкуши от възможността да се добере до повече пари. Парите явно надделяха, защото Карл престана да усеща допира на пистолета в челото си.
Колата рязко зави надясно и секунди след това наляво. Кого се опитваха да заблудят? Карл знаеше, че просто обикалят, защото не биха се осмелили да напуснат католическата си твърдина.
Внезапно колата спря, вратата се отвори и Карл беше изхвърлен на улицата. Помисли си, че ако остане жив през следващите пет минути, може и да доживее до пенсия. Някой го сграбчи за косата и грубо го изправи. Удар в гърба го засили през отворена врата. Карл долови миризмата на изгоряло месо от някаква задна стая, но подозираше, че храненето не влиза в дневния ред.
Замъкнаха го по стълби в стая, която миришеше на спалня, и го бутнаха да седне на твърд дървен стол. Вратата се затръшна и Карл остана сам. Или не? Предположи, че е в тайна квартира и че някой старши, може би дори командир на района, сега решава какво да правят с него.
Не можеше да прецени със сигурност колко време го оставиха да чака. Сякаш изминаха часове — всяка минута се изнизваше по-бавно от предишната. Накрая вратата рязко се отвори и Карл чу най-малко трима души да влизат в стаята. Единият започна да обикаля стола.
— Какво искаш, англичанино? — попита грубият обикалящ глас.
— Не съм англичанин — каза Карл. — Германец съм.
Последва дълго мълчание.
— Какво искаш, швабо?
— Имам предложение за вас.
— Подкрепяш ли ИРА? — попита друг глас, по-млад, по-страстен, но без авторитет.
— Пет пари не давам за ИРА.
— Тогава защо рискуваш живота си, като се опитваш да ни намериш?
— Защото, както казах, имам предложение, което може да ви се стори добро. Така че те съветвам да се размърдаш и да доведеш някой, който може да взема решения. Защото имам чувството, момченце, че майка ти още те учи как да сядаш на гърнето.
Получи юмрук в устата, последван от шумна гневна размяна на реплики. Няколко гласа говореха едновременно. Карл усети как кръвта се стича по брадичката му и се приготви за втори удар, но той така и не дойде. По-възрастният мъж явно бе надделял. След малко тримата излязоха и вратата се затръшна. Този път обаче Карл знаеше, че не е сам. След толкова време с превръзка на очите бе станал по-чувствителен към звуци и миризми. Мина поне час, преди вратата да се отвори отново. В стаята влезе човек, обут в обувки, а не в ботуши. Карл усети как новодошлият спря съвсем близко до него.
— Как се казвате? — попита културен глас почти без акцент.
Карл предположи, че гласът е на мъж на възраст между трийсет и пет и четирийсет. Усмихна се. Макар че не можеше да го види, това беше човекът, с когото бе дошъл да преговаря.
— Карл Лунсдорф.
— И какво ви води в Белфаст, мистър Лунсдорф?
— Нуждая се от помощта ви.