Мистър Анскот, един от второстепенните директори в борда, назначен от покойния й баща сър Хюго Барингтън, изказа мнение, че е време да пуснат кораба на вода. Никой не се разсмя. Контраадмирал Съмърс пък смяташе, че не бива да вземат такова радикално решение без одобрението на акционерите.
— Ние сме хората на мостика — напомни му Бюканан, — и следователно ние следва да вземаме решенията.
Адмиралът се намръщи, но премълча. В края на краищата вотът му щеше да говори вместо него.
Ема изслуша внимателно мнението на всеки член на борда и бързо си даде сметка, че директорите са разделени по равно. Един-двама още не бяха взели решение, но тя подозираше, че ако се стигне до гласуване, председателят ще излезе победител.
Час по-късно бордът така и не беше взел решение. Някои от директорите просто повтаряха изложените по-рано аргументи, което явно дразнеше Бюканан. Ема обаче знаеше, че той в крайна сметка ще трябва да продължи нататък, тъй като имаха за обсъждане и други важни въпроси.
— Длъжен съм да кажа — обобщи председателят, — че не можем да отлагаме решението още дълго, и затова предлагам всеки от нас внимателно да помисли какво е мнението му по този въпрос. Честно казано, залогът в случая е бъдещето на компанията. Предлагам на следващата ни среща другия месец да гласуваме дали да строим кораба, или да изоставим цялото начинание.
— Или поне да изчакаме по-спокойни води — добави Ема.
Председателят с неохота продължи нататък и тъй като останалите точки от дневния ред не бяха толкова спорни, когато Бюканан попита дали има други въпроси за обсъждане, атмосферата след разгорещения дебат беше доста по-спокойна.
— Разполагам с информация, която съм длъжен да съобщя на борда — каза секретарят на компанията. — Несъмнено сте забелязали, че цената на акциите ни се покачваше стабилно през последните няколко седмици, и сигурно се питате защо, тъй като не сме излизали с важни изявления, нито сме публикували прогнози за печалбите. Вчера тази мистерия намери отговора си, когато получих писмо от директора на „Мидланд Банк“ в Сейнт Джеймс, Мейфеър, в което той ми съобщава, че един от клиентите му притежава седем и половина процента от акциите на компанията и съответно следва да бъде представен от директор в борда.
— Нека позная — каза Ема. — Става дума не за друг, а за майор Алекс Фишър.
— Именно — каза председателят с нетипична за него непредпазливост.
— Ще има ли награди, ако познаем кого ще представлява скъпият ни майор? — попита адмиралът.
— Не, защото ще сгрешите — отвърна Бюканан. — Макар че трябва да призная, че когато научих новината, подобно на вас предположих, че става дума за старата ни приятелка лейди Вирджиния Фенуик. Директорът на „Мидланд“ обаче ме увери, че Нейно Благородие не е сред клиентите на банката. Когато го притиснах по въпроса кой притежава акциите, той любезно отвърна, че не е в състояние да разкрие тази информация, което на банкерски език означава да си гледаме работата.
— С нетърпение очаквам да разбера как ще гласува майорът за предложението за строежа на „Бъкингам“ — със суха усмивка рече Ема. — Защото можем да сме сигурни в едно. Когото и да представлява, той със сигурност няма да вземе интересите на компанията присърце.
— Бъдете сигурна, Ема, че не бих искал онова миризливо лайно да е факторът, който ще наклони везните в една или друга посока — каза Бюканан.
Ема го зяпна втрещено.
Едно от възхитителните качества на председателя бе способността му да оставя настрана всички разногласия, колкото и сериозни да са те, след края на заседанието на борда.
— Какви са новините за Себастиан? — попита той, когато се присъедини към Ема за питие преди обеда.
— Старшата сестра каза, че е доволна от възстановяването му. С удоволствие мога да кажа, че при всяко следващо посещение в болницата виждам подобрение. Гипсът на левия му крак е свален и вече има две очи и мнение за всичко, от това защо вуйчо му Джайлс е подходящият човек, който да замести Гейтскел като лидер на лейбъристите, до убеждението, че платените места за паркиране са поредният правителствен трик да измъкват още от спечелените ни с тежък труд пари.
— Съгласен съм с него и по двата въпроса — каза Рос. — Да се надяваме, че тази енергичност е прелюдия към пълното му възстановяване.
— Хирургът му е на същото мнение. Мистър Оуен ми каза, че модерната хирургия е отбелязала бърз напредък по време на войната, тъй като мнозина войници е трябвало да бъдат оперирани, без да се търси второ и трето мнение. Преди трийсет години Себ щеше да остане в инвалидна количка до края на живота си, но не и днес.