Джеймс Хадли Чейс
Внимавай с жените…
ПЪРВА ГЛАВА
Дупката, която ми наеха за офис, се намираше на шестия етаж на стара и разнебитена сграда в затънтения край на Сан Луис Бийч. От изгрев до залез слънце през отворения прозорец долитаха крясъците на хлапетата от квартала, примесени с монотонния грохот на автомобилното движение.
По тази причина използвах сивото си вещество предимно нощем. И вече пета нощ, съвсем сам в офиса, вършех точно това — напъвах си мозъка да намеря изход от безизходицата. Съзнавах, че изход няма, но въпреки това ми бяха необходими два пълни сеанса, за да преценя загубите и да се оттегля.
Стигнах до това решение десет минути след единайсет в една душна юлска нощ, точно осемнайсет месеца след пристигането ми в Сан Луис Бийч. То ми донесе нужното облекчение, а заедно с това и желанието да бъде отпразнувано. По стълбите се разнесоха стъпки точно в момента, в който съзерцавах служебната бутилка на светлината на лампата, празна като джобовете на панталоните ми.
Останалите канцеларии на етажа бяха затворени през нощта. Също и тези на по-долния. Заключваха ги в шест следобед и ги отваряха в девет сутринта. В този промеждутък от време единствените обитатели на сградата бяхме ние с плъховете. Но при звука на стъпките плъховете се прибраха в дупките си. През последните месеци ме посещаваха единствено ченгетата. Не ми се вярваше полицейският лейтенант Редфърн да се е сетил за мен в тази късна доба, но човек никога не може да бъде сигурен. Редфърн вършеше куп странни неща, едно от тях спокойно би било решението най-сетне да се отърве от мен. Харесваше ме точно толкова, колкото би могъл да хареса една гърмяща змия, дори и още по-малко. Ако е решил да ме изрита от града, късният нощен час едва ли би го спрял.
Стъпките стигнаха коридорчето. Бяха бавни, спокойни и отмерени, стъпки на самоуверен човек.
Измъкнах цигара от джоба на сакото си и драснах клечка кибрит. Беше последната, пазех я именно за подобни случаи.
В коридорчето проблесна светлина, матираното стъкло на вратата се очерта на фона на тъмната рамка. Настолната лампа хвърляше блед кръг върху бюрото, останалата част от дупката тънеше в мрак. В осветения четириъгълник се очерта едра сянка, стъпките стихнаха. Беше наистина огромна, раменете се губеха извън рамката. На върха на голямата като тиква глава се поклащаше широкопола разбойническа шапка — от тези, които съм запомнил от далечното детство.
Нокът почука по рамката, бравата се завъртя, вратата се отвори. Аз насочих настолната лампа натам.
Мъжът на прага имаше вид на двутонен камион. Беше як като бик, кожата на широкото му лице беше опъната от дебел слой розова тлъстина. Под носа, наподобяващ клюн на октопод, се очертаваха тънки мустачки, насочените в лицето ми черни очички плуваха в няколко пласта мазнина като маслинки в захарна глазура. Не беше на повече от петдесет. Задъхан като всички дебелаци. Върхът на черната широкопола шапка опираше в горната рамка на вратата. Той леко се приведе, за да влезе в офиса. Черното му палто бе дълго и тясно, с яка от астраган. На краката му блестяха безупречно излъскани обувки с дебели поне три сантиметра подметки.
— Мистър Джаксън? — Гласът му беше писклив и едновременно с това дрезгав, звучеше доста странно от варел като него, поклащащ се на крака, масивни като мостови подпори.
Кимнах.
— Мистър Флойд Джаксън?
Пак кимнах.
— Уф — въздъхна с облекчение варелът, пристъпи още една крачка и бутна вратата, без да се обръща назад. — Ето картичката ми.
Бялото картонче кацна на бюрото. Офисът изведнъж стана тесен, трудно се дишаше.
Погледнах картончето, без да помръдвам. Не ми говореше нищо, освен името му. Без адрес, без професия. Две думи и нищо повече: „КОРНЕЛИЪС ГОРМАН“.
Докато очите ми изучаваха картичката, той придърпа стола за посетители — солидна, направена за век мебел, която отчаяно проскърца под тежестта му. Ефектът все пак беше положителен, въздухът в стаичката отново получи възможност за известна циркулация.
Дебелите му ръце се свиха около дръжката на бастуна, на малкото му пръстче проблесна брилянт, голям почти колкото топката на входната врата. Корнелиъс Горман може и да е шантав, но има мангизи. Надушвах ги, аз имам особено чувствителен нос, когато става въпрос за мангизи.
— Направих известни проучвания за вас, мистър Джаксън — рече той и малките му очички изпитателно зашариха по лицето ми. — И добих впечатлението, че сте доста особен тип.
При последното си посещение полицейски лейтенант Редфърн каза приблизително същото, използвайки обаче малко по-пиперлив език.