Извърнах небрежно глава и видях приятелчето Паркър на френския прозорец зад себе си. Гледаше ни намръщено и мълчеше. После се приближи. Беше малко вдървен, но напълно се контролираше.
— Приготвил съм ти всичко необходимо за довечера — съобщи той, след като изчака Макс да се отдалечи. — Ще те откарам до оградата и ще те чакам в колата.
— По-добре да влезем заедно. Ти ще поемеш грижата за кучето.
Той не обърна внимание на умното предложение и влезе обратно в гостната. Видът на обяда не предизвика въодушевление у никого. Докато си играехме с вилиците, Паркър се зае да ми обяснява какво точно е приготвил.
— Ще ти трябва въже с възли за стената. Приготвил съм ти едно с кука накрая. Остри клещи за бодливата тел, фенерче. Друго ще искаш ли?
— А кучето?
— Една оловна тръба ще ти свърши работа. Ще кажа на Макс да я намери…
— А комбинацията на сейфа?
— Записал съм ти я — отвърна Паркър. — На стената зад сейфа има жица. Трябва да я прекъснеш, преди да си го докоснал. Не пипай прозорците.
— Звучи просто, а?
— За човек с вашия опит наистина е просто — обади се Горман. — Все пак избягвайте рисковете, мистър Джаксън. Не искам усложнения.
— Ставаме двама — кимнах.
След като се нахранихме, рекох, че искам да подремна в градината. Там срещнах Вида Ръкс. Насочих се към басейна с тайната надежда да я видя и това наистина стана. Седеше на ниския парапет край басейна в същата поза, в която я бях забелязал снощи. Краката й с леки сандали се поклащаха на няколко сантиметра от водата. Носеше яркожълти шорти и копринена блузка в същия цвят. Черната й коса висеше свободно надолу, от време на време я отмяташе назад като холандски териер. Тялото й беше дребно, но стегнато, от него се излъчваше здраве и сила. Не че беше мускулесто… Не, силата просто се загатваше. Човек оставаше с впечатлението, че китките и са стоманени, а стегнатите й бедра — от истински гранит.
Лицето й беше с дребни черти, тъжно и бледо. Пъстрите й очи — внимателни и тревожни. Много момичета притежават красиви лица и безупречни фигури. Гледаш ги, представяш си някои неща, после ги забравяш. Но с това момиче нещата стояха по-различно. Не ме питайте защо. Имаше нещо в нея. Нещо различно. Нещо толкова различно, колкото е различен чистият джин от чешмяната вода. И както обикновено става, това различие се стоварва отгоре ти като зашеметяващ ритник. А ритникът на Вида Ръкс притежаваше силата на див мустанг.
В мига, в който я видях, усетих, че ще има големи бъркотии. Ако имах капка мозък в главата си, трябваше незабавно да се оттегля. Да върна мангизите на Горман и да изчезвам от тази къща, без да се обръщам назад. Това беше единственото разумно нещо, което трябваше да сторя. Би трябвало да усетя, че начинът, по който възприемам външността на момичето срещу себе си, предварително ме обрича на раздвоение и това ще се отрази на предстоящата мисия. А когато тип като мен се чувства по този начин, той вече е свалил гарда и е готов за тенджерата.
— Здрасти — рекох. — Ти си момичето, дето ходи насън, нали?
Тя замислено ме разгледа. Нямаше поздрав, нямаше усмивка. После рече:
— И аз съм чувала за теб.
Толкоз. Продължихме мълчаливо да се оглеждаме. Тя не помръдваше. Умееше да седи невероятно неподвижно. Даже не мигаше, за да покаже, че е жива. Да не говорим за дишането.
— Знаеш защо съм тук, нали? — попитах. — Знаеш и какво се готвя да сторя.
— Знам — отвърна тя.
Толкоз. Не виждам какво повече можехме да си кажем и се обърнах към водата. Там се полюшваше отражението й. Също така красиво като оригинала.
Не знам защо, но останах с впечатлението, че й въздействам така, както и тя на мен. Не бях сигурен, но имах чувството, че съм запалил някаква искрица в душата й. Искрица, която се нуждае от доста духа-не, за да се разгори.
Претендирам, че имам известен опит с жените. Те са ми доставяли много удоволствие и много мъка. Странни животинки са, човек никога не знае къде точно се намира с тях… А и те самите нерядко се чувстват по същия начин. Излишно е да се опитваш да разбереш какво точно ги кара да тиктакат — просто няма начин! Настроенията им са далеч повече от деветте живота на котките и единствената ти надежда е да улучиш точно онова, което ти върши работа, при това да го улучиш бързо и решително. Изпуснеш ли момента, свършен си! Освен ако не си от онези типове, дето си падат по бавния подход и имат за губене седмица, месец, а дори и година. Аз не съм от тях. Аз обичам светкавичната атака, която винаги ги хваща неподготвени. Като изстрел в гърба.