Стоях под последното дърво край пътеката и се взирах в терасата, докато очите ме заболяха. Отначало нищо не виждах, но после бавно започнах да различавам широките бели стъпала и парапета. Продължавах да се взирам и ослушвам, защото знаех, че напусна ли веднъж укритието си, връщане назад няма. Трябваше да съм сигурен, че там няма никой. Трябваше да съм двойно по-сигурен, че там не ме дебне песът.
От мястото си можех да видя, че зад дебелите завеси на долния етаж се процежда светлина, до ушите ми долиташе тиха музика. Изведнъж се почувствах самотен.
Все още не смеех да напусна укритието си под дървото. Имах силното предчувствие, че там, горе, съвсем не е толкова безопасно, колкото изглежда. Продължих да се взирам в мрака и търпението ми бе възнаградено — видях пазача. Очите ми бяха свикнали с тъмнината, а и тя не беше вече толкова непрогледна, тъй като някъде отвъд храсталаците изгряваше луната. Стоеше неподвижно до някаква каменна фигура на парапета, която ми приличаше на птица. Беше се слял с нея напълно и затова го видях толкова късно. Сигурно през цялото време е бил там. Сега помръдна и се отдалечи от птицата, очертанията на островърха-та му шапка се появиха ясно на фона на белия парапет. Поех дълбоко пълна порция свеж нощен въздух. Изправен с лице към мен, той се взираше известно време в градината, после се обърна и бавно се отдалечи.
Налагаше се да рискувам. Можеше да се върне, разбира се, но аз бях сигурен, че няма да го стори. Втурнах се безшумно към стъпалата. Стъпвах на пръсти — толкова тихо, че онзи едва ли разбра, че вече не е сам на терасата. Приклекнах край парапета и зачаках. Все още го виждах. Беше се изправил на далечния край на терасата и гледаше към градината. Приличаше на морски капитан, който наблюдава хоризонта от мостика си. Не чаках повече. Все така приведен изтичах по втората стълба и се добрах до горната тераса.
Тук радиото се чуваше съвсем ясно. Ърни Касерес пробиваше дълбока дупка в „Персийски килим“ със своя алт-саксофон. Нямах време да слушам Ърни. Плъзнах се край редицата френски прозорци и свих зад ъгъла. Според плана там трябваше да бъде задният вход.
Бях на няколко крачки от него, когато се появиха стъпките. Сърцето ми скочи в шапката и аз се залепих за стената. Това не помогна — стъпките ставаха все по-ясни и се приближаваха.
— Долу ли си, Хари? — разнесе се тих мъжки глас. Веднага го познах — беше на същия онзи тип, който ни прогони от портала. Беше на не повече от пет-шест метра от мен.
— Да — проточено отвърна друг мъжки глас.
Вече го виждах. Беше се надвесил над парапета и се взираше към колегата си на долната тераса. Онзи пък запали електрическо фенерче.
— Всичко наред ли е?
— Да. Тук е тъмно като в негърски задник.
— Дръж си очите отворени, Хари. Тази вечер не искам никакви неприятности.
— Какво те мъчи, Нед? — попита нетърпеливо онзи отдолу. — Да не би да те втресе?
— Отваряй си зъркелите и толкоз! — тросна се Нед. — Ония двамата не ми излизат от акъла!
— Още ли? Заблудили са се и толкоз. Всеки път, когато някой заблуден тип се появи наоколо, ти заставаш на нокти! Не можеш ли да се отпуснеш?
— Не ми харесаха мутрите им — отвърна Нед. — Докато мърльото зад волана дрънкаше глупости, другият използваше очите си, и то добре. Опасен тип.
— Добре, добре. Тръгвам да обиколя терена. Ако случайно се натъкна на твоя опасен тип, ще наторя почвата с него.
— Вземи и кучето — посъветва го Нед. — Къде е то между другото?
— Вързано е, сега ще ида да го взема. След половин час ще се видим тук.
— Добре.
Замръзнал като статуя в мрака, аз стоях и слушах. Нед остана на мястото си. Сложил ръце на кръста, той бавно оглеждаше околността. Продължаваше да е с гръб към мен.
Напрегнах мускули и бавно започнах да се отдалечавам, все така прилепен към стената. Не спрях, докато не го изгубих от поглед. Още няколко стъпки и стигнах до някаква врата. Пипнешком затърсих резето, напипах го и завъртях китката си. Нищо. Вратата се оказа заключена. Прехвърлих оловната тръба в лявата си ръка и бръкнах в джоба за ключа на Паркър. Не смеех да включа фенерчето и заопипвах вратата на тъмно. Бях нащрек и постоянно се ослушвах, тъй като на Нед като нищо можеше да му хрумне да се върне обратно. Най-сетне напипах ключалката, плъзнах вътре ключа и леко го завъртях. Езичето отскочи с едва чуто прищракване, но на мен ми се стори, че някой гръмна с пищов до ухото ми. Замръзнах на място, цял превърнат в слух. Нищо. Завъртях топката на бравата и вратата се отвори. Плъзнах се в мрака зад нея, извадих ключа и внимателно заключих отвътре.