Беше конте, ако човек си пада по дрехи, които еднакво отиват както на мъже, така и на жени. Костюмът му беше гълъбовосив, ризата — от бледозелена коприна, също като вратовръзката, която — за шик — имаше цвета на стара бутилка. Обувките му от мек телешки бокс бяха в същия цвят. Реверът му бе украсен с бял карамфил, между прекалено червените му устни висеше дебела цигара със златен мундщук.
Горман се тръшна срещу камината и ме погледна с празен поглед, сякаш изведнъж му беше писнало от мен.
— Ще пиете нещо, нали? — попита ме той, после погледна към Паркър. — Не мислиш ли, че трябва да предложим’ едно питие на мистър Джаксън?
— Да си налее! — остро отвърна онзи. — Нямам навика да обслужвам прислужници!
— Това трябва да съм аз, така ли? — попитах.
— Нямаше да бъдете тук, ако не ви беше платено! — презрително отвърна той. — А това ви прави прислужник!
— Точно тъй — приех с лека въздишка заключението му аз, после се насочих към бюфета. Питието, което си забърках, беше достатъчно да побере двуместно кану. — Като онова момче, на което напомниха да си измие ръцете…
— Ще ви бъда благодарен, ако си отваряте устата само когато се обръщам към вас! — сряза ме онзи с разкривено от гняв лице.
— Не се вълнувай, Доминик — обади се предупредително Горман.
Пискливият и същевременно дрезгав глас свърши работа. Паркър се върна на стола и заби смръщен поглед в маникюра си. Настъпи тишина. Използвах паузата, вдигнах чашата си към Горман и отпих едра глътка. Скочът беше хубав точно колкото онзи брилянт на пръста му.
— Ще свърши ли работа? — внезапно попита Паркър. Очите му продължаваха да гледат надолу.
— Утре вечер — отвърна Горман. — Обясни му каквото трябва, аз отивам да си легна. — Бях включен в разговора с помощта на един голям колкото банан показалец, който се насочи към гърдите ми: — Мистър Паркър ще ви даде всички необходими разяснения. Лека нощ, мистър Джаксън.
— Лека нощ — рекох.
На вратата дебелакът се спря и отново се обърна към мен.
— Моля ви да не затруднявате мистър Паркър. Той се ползва с пълното ми доверие и всичко, което каже, за вас трябва да бъде равносилно на мое лично нареждане.
— Разбира се — рекох.
Останахме само двама и мълчаливо слушахме как тежките стъпки на човека-камион заглъхват нагоре по стълбите. Без него помещението изведнъж започна да ми изглежда празно.
— Хайде, почвайте — рекох и се настаних удобно на стола си. — Разполагате и с моето пълно доверие.
— Нямаме време за шегички, Джаксън! — Паркър се беше изправил на мястото си, гърбът му потрепваше от напрежение, юмруците му бяха здраво стиснати. — Плащат ти да свършиш една работа, при това ти плащат добре! Затова нямам намерение да търпя никакви волности от твоя страна! Ясно ли е?
— До момента съм получил само двеста долара — усмихнах му се аз. — Ако не ти харесвам, можеш спокойно да ме откараш обратно у дома. Авансът е достатъчен, за да покрие изгубеното ми време. Така че можеш да избираш.
Достойнството му бе спасено от дискретно почукване по вратата. Той рече едно „влез“ с отвратително надменния си глас и напъха юмруци в джобовете на панталоните си.
Влезе шофьорът, натоварен с поднос. Беше облякъл бяло сако на иконом, с един-два номера по-голямо, отколкото бе необходимо. Върху подноса имаше купчина дебело нарязани сандвичи.
Каскетът беше изчезнал и това ми помогна да се сетя къде съм го виждал — на пристанището, сред тълпите хамали. Беше тъмнокосо човече с гърбав нос и тъжни влажни очи. Как ли е попаднал тук, запитах се аз. Само преди няколко дни го видях да боядисва някаква лодка на брега. Вероятно е нает съвсем скоро, като мен. Когато се приближи и ме видя ясно на светлината на лампата, на лицето му се появи озадачено изражение.
— Какво е това? — остро попита Паркър и заби пръст по посока на подноса.
— Мистър Горман нареди да приготвя сандвичи, сър.
Паркър се изправи, взе подноса и впи поглед в сандвичите. Хвана един от тях с палец и показалец, а лицето му се разкриви от отвращение.
— И си мислиш, че някой ще яде такава гадост? — гневно просъска той. — Тъпата ти глава не може ли да проумее, че сандвичите се режат тънко? Тънко като лист хартия, глупак такъв! Иди да направиш нови! — Рязко завъртане на тънката китка и съдържанието на подноса влезе в съприкосновение с лицето на човечето, замръзнало от изумление. То остана като вкопано на мястото си, по косата, пребледнялото му лице и бялото сако полепнаха парчета студено пиле и хляб.