Тя се подчини. Изкачването трая сякаш безкрайно, и тя въздъхна с облекчение, когато стигнаха.
Но усещането за тъга се засили, когато погледна надолу по коридора, от двете страни на който се редяха врати.
— Стаите на прислугата. — Девлин тръгна към голямото помещение в дъното.
— Какво има в тези стаи?
— Ръждясали табли за легла. Разбити шкафове. Кашони, пълни с боклуци. Когато се сдобих с къщата, поисках да направят оценка на всичко. Някои от по-запазените неща бяха изчистени и ги използваме в хотела. Но повечето предмети тук са безполезни. — Като влезе навътре в стаята, той тръгна да отваря един след друг прозорците. — Когато хотелът потръгне както трябва, ще се отърва от тях.
Тя го последва. Таванът се спускаше от центъра надолу към високите метър стени, прекъсвани от тавански прозорци. Светлината на слънцето проникваше през тях и в лъчите танцуваха прашинки. Боровият под не беше лакиран, но в добро състояние. В стаята се виждаха разхвърляни опърпани кашони, пукнати вази и килнати на една страна трикраки гардероби.
Той застана с ръце на хълбоците и поклати глава.
— По-лошо е, отколкото си го спомням.
— Каква разруха. — Тя вдигна една глинена купа, която се разпадна на две нащърбени половини.
Пролетта в Южна Каролина беше проникнала с топлината си и тук. Спареният въздух излезе през отворените прозорци, но не стана по-хладно. Прииска й се да се надвеси през прозореца и да диша с отворена уста като куче в кола. Вместо това обаче разкопча горното копче на блузата си.
— И къде е това, от което си разбрал коя съм?
— Гледай къде стъпваш. — Той тръгна на зигзаг между изпочупените мебели, проправяйки си път към отсрещната стена.
— Гледам — каза тя, забила поглед в точката между двете му плешки. След като бе научил, че е бременна, беше започнал да се държи с нея така, сякаш е от стъкло. — Просто чакам бебе, нищо повече.
Той се обърна назад.
Тя блъсна коляното си в ъгъла на стар пътнически сандък. Изруга. Тихо. Щеше да й остане синина.
Стената грееше в червени, сини и жълти маслени бои. Един прашен дървен триножник и голямо рамкирано платно бяха обърнати с гръб и подпрени на стената.
Медоу усети как кожата й изстива, след това пламва.
Петдесет и пет години в стаята се бяха трупали вехтории, но тя бе открила източника на тъгата.
Това беше студиото на баба й. Тук Изабел беше нарисувала последната си картина. Тук беше решила да се махне от Брадли Бенджамин. Тук беше разбито сърцето й.
Дали облегнатото на стената платно не беше изгубената картина? Беше ли я намерила най-после?
Девлин коленичи на пода пред триножника.
— Ела да видиш.
Тя не издържаше повече. Толкова отчаяно искаше това да е онази картина, но дори и да беше тя, дори Девлин да й позволеше да я вземе, за да плати лечението на майка си, това не променяше нещата.
Единственото, което би могло да спаси майка й беше съвместимост с донора на костен мозък. С бащата на Шарън.
А шансовете за съвместимост никога не бяха големи. Никога.
И всичко, направено от Медоу до тук, беше напразно. Не бе постигнала никоя от целите си, но за сметка на това сърцето й беше разбито.
Притисна с ръка корема си. Имаше си поне бебето.
Освен това платното не можеше да е картината, която тя търсеше, иначе Девлин не би я познал по очите.
Тя отпъди надвисналото чувство за поражение.
Може би не таванската стая излъчваше тъга, а тя самата.
И все пак бе взела правилното решение за себе си и за детето си. Не беше посмяла да рискува да роди и отгледа дете със също толкова раздразнителен и взискателен баща като Брадли Бенджамин. Искаше й се само Шарън да е жива, за да й шепне утешително по време на раждането, да вдигне новороденото към небето и да го поднесе към слънцето, а после да направи гипсова отливка на ръчичките му и да я окачи до тази на Медоу в ателието си.
Девлин погледна Медоу, без да се усмихва и произнесе успокоително:
— Костният мозък ще е съвместим. Брадли Бенджамин трябва да направи едно добро нещо през живота си, и това е то.
Интуицията, с която Девлин четеше мислите й, я накара да се разтревожи, сякаш вече го бе допуснала прекалено близко в съзнанието си, за да може да го изтласка лесно оттам.
— Какво е това? — Тя клекна до него.
Той обърна платното — и пред очите й се разкри лице, доминирано от големи сини очи, пълни с тъга. Видя загорялата от слънцето кожа, издадената брадичка, тъмната коса, толкова черна, че проблясваше в сини оттенъци. Техниката не беше усъвършенствана и Медоу никога не я беше виждала толкова млада, но веднага я позна.