— Баба. — Усмихна се. — Това е баба ми.
Тридесет и седем
Медоу изследва портрета отвсякъде.
— Автопортрет. Щях да позная стила й навсякъде.
— Знам. Погледни. Подписала го е „Изабел Бенджамин — самата тя“. — Девлин посочи драскулките в ъгъла.
— Изглежда толкова сериозна! — Медоу докосна с върха на пръстите си мазката, която очертаваше бузата на баба й. Беше суха и почти ронлива. — Трябва да я е нарисувала непосредствено преди да напусне Брадли.
— Така мисля.
— Но аз не приличам на нея. — Тя разтърка пръстите си и се намръщи. По кожата й беше останала розова боя.
— Очите ти са точно като нейните.
— Така ли мислиш? — Все пак усети задоволство, че прилича на жената, която беше обичала толкова силно, че според него очите й са толкова изразителни и красиви като тези на баба й.
— Не можеш да ме обориш. Точно по тях разбрах коя си.
Не искаше да го оборва. Вече беше сама с него на едно усамотено място — и въпреки че се познаваха от съвсем скоро, беше наясно какви мисли се въртят из главата му. Щеше да се опита да я убеди да остане с него. А тя познаваше скритата в това опасност — тялото й беше най-големият предател на здравия й разум.
Затова игнорира забележката и зададе следващия логичен въпрос.
— Къде намери картината?
— Точно тук. — Той посочи към стената. — След като си е тръгнала, Бенджамин трябва да я е скрил тук, за да не се налага да гледа лицето на жената, която обича.
— Да. Така му се пада — каза тя. — Бедният стар глупак.
— Ами аз? Аз какво ще гледам? Нямам нищо твое. — Той съумя да направи физиономия, която беше едновременно намръщена и тъжна — впечатляващо постижение.
— Имаш снимки от партито на годежа ни. Имаш дрехите, които ми купи, и които висят в гардероба ти. И от мен да мине — ще ти направя за спомен една ваза от стъкло. — Когато осъзна, че рамото й се допира до неговото, тя съсипа подигравателния ефект от думите си като се отдръпна от него.
— Стъклената ваза ще съдържа ли усмивката ти? Начина, по който влизаш сутрин, пълна с ентусиазъм за деня? Начина, по който танцуваш на лунна светлина, гола и възхитителна? Ще съдържа ли любовта, с която ме обсипа, без дори да ти хрумне, че може да съм недостоен?
— Точно сега наистина мисля, че си недостоен. — Погледът й остана върху голямата картина, сложена в широка рамка от черен емайл и позлата. — Виж, няма да ти позволя да ме съблазниш отново.
— Никога не съм те съблазнявал. Нито веднъж. Всеки път ти ме вземаше, отвеждаше ме на далечно пътешествие, в щастлива безпаметност и тържество. Така че не. Не се опитвам да те съблазнявам. — Гласът му стана по-дълбок и гладък, неустоим като нажежено стъкло и също толкова опасен. — Искам ти да ме съблазниш.
Това беше истина. Винаги бе позволявала на радостта, която изпитваше да е с него, да я доведе до интимност. Глупава, необмислена интимност. Ядосана и отчаяна, тя го погледна.
Грешка.
Изсеченото му лице, напомнящо това на Лиъм Нийсън, не се беше променило; то бе все така удивително, все така мъжествено, както винаги. Но очите му, широко отворените му тъмни очи я умоляваха смирено.
Само че тя си беше научила урока. Не им вярваше. И това я вбесяваше, защото искаше да му вярва.
— Какво искаш? Печалба! Преди да изляза от живота ти, трябва да спечелиш още веднъж, така ли?
— Да. Тръгваш си и отнасяш всичката слънчева светлина със себе си, вземаш душата ми, вземаш сърцето ми. Ще прекосиш страната и ще те виждам веднъж месечно, когато летим до някоя аерогара, за да си предадем бебето един на друг, и най-доброто, на което мога да се надявам, е дъщеря ни да прилича на теб. Искам да останеш тук с мен. Искам да те направя щастлива и ти да ме направиш щастлив. Гледам на това като на печалба. — Той седна на пода, кръстоса крака и я погледна. — Така че, да. Всичко опира до печалбата.
Умен беше. Бе успял да заеме скромна, умолителна поза — сякаш тя щеше да повярва, че някога би могъл да е скромен и умоляващ.
— Щеше да ме впечатлиш повече, ако беше споменал сърцето и душата си, преди да разбереш, че съм бременна.