— Обстоятелствата са сходни, но не еднакви, защото аз не съм Брадли Бенджамин, а ти не си баба си. Виж, Медоу, единственото, което мога да ти кажа със сигурност, е, че ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, и че ще те обичам винаги. Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре — той извади една книга с меки корици от джоба на панталона си и я сложи на пода между тях — общите неща между нас са мост, който можем да изградим.
Тридесет и осем
„Тайната градина“.
Медоу взе книгата.
Някой я беше чел. Беше поомачкана, а ъгълчето на едната корица прегънато.
— Докато беше в болницата, отидох до магазинчето за сувенири и я открих там. Бяха получили един екземпляр същия ден. Не, не съм от хората, които вярват в съдбовни знаци — Девлин имаше талант да омаловажава, — но не можах да игнорирам този. Така че я купих.
— И?
— Прочетох я в чакалнята. — Невярващият й поглед го накара да добави прибързано: — Не цялата, разбира се. Но я завърших днес призори, преди да си легна.
— Не се ли страхуваш, че другите може да я смятат за прекалено сантиментална? — Тя прозвуча раздразнено дори в собствените си уши.
— Да съм се интересувал някога какво мислят другите?
— Хубаво. — Тя нямаше търпение. Не можеше да чака повече. — И какво мислиш?
— Спомняш ли си чудото накрая, когато мъртвата съпруга на Арчи го вика да се върне в градината? — Девлин се наведе към нея. Очите му блестяха. — Направо ме побиха тръпки.
Тя си каза, че би трябвало да е обръгнала на чара му, но не се сдържа и попита ентусиазирано:
— Нали беше страхотно?
— Доказателство, че любовта никога не умира, само понякога изгубва пътя.
Би трябвало да се досети, че всяка дума, която той произнася, е да подчертае правотата му.
Но той явно приключи с говоренето, защото се пресегна и взе ръката й в скута си.
Тя извърна глава, за да избегне целувката му.
Той я захапа за ухото.
Тя ахна и вдигна главата си, за да го смъмри.
Но целувката, която й даде, я накара да забрави как да се кара, как да говори, как да диша. А може би я накара да забрави защо изобщо е нужно да прави друго, освен да му отвърне с целувка.
Когато той вдигна глава, тя лежеше в скута му със затворени очи, с усмивка на лицето. Но искаше да му покаже, че не се е разтопила от целувката му. Или най-малкото… не само от целувката му.
— Ще се омъжа за теб заради Мия — информира го тя.
— Заради кого?
Тя отвори очи.
— Кухнята на Джордан. Мия. Специалистката по сосовете.
Той продължаваше да изглежда объркан.
Макар да беше готова да се обзаложи, че си спомня. Помнеше всеки свой служител.
— Ако не беше извършил поне едно благородно дело в живота си, щях да знам, че си безнадежден случай, но ти помогна на онази жена.
— Помогнал съм й?
— Назначи я, когато тя отчаяно се нуждаеше от работа.
Той спря да се преструва, че не знае за какво става дума и със спокоен глас изтъкна една прагматична причина:
— Трябваше ми някой местен в кухнята. Дадох й мястото, защото отговаряше на изискванията.
— Даде й мястото и хубава заплата. Това е повече, отколкото някой друг в този град би поискал да направи.
— Работи добре, иначе досега да съм я изхвърлил през вратата, независимо дали е разведена или не, дали има семейство или не. — Блясъкът в шоколадовите му очи беше студен, сякаш тя го обвиняваше в семейственост.
— Даде й шанс, а после още един. Повечето работодатели биха я уволнили, когато имаше проблеми със сина си, а ти й помогна. — Медоу го погали по бузата. — Тя те боготвори.
— Мили боже. — Устата му, неговата прекрасна уста се изви надолу в израз на отчаяние. — Ще ми дойде в повече. Мога да се справя само с една жена, която ме боготвори.
— И коя ли ще е тя? — Медоу невинно му намигна.
Той я целуна отново.
— О, да. Спомням си. — Тя седна и отметна косата от очите си.
— Така че ще се оженим веднага. — Той не беше човек, който почива на лаврите си. — В Майорка. На плажа, където за първи път си дадохме клетви, под бриза, който разхлаждаше горещите ни лица и…