Девлин никога не беше срещал Изабел, но я харесваше.
Години наред, когато беше млад, Брадли Бенджамин тровеше живота на Девлин. Причините бяха какви ли не — двеста и петдесет години съперничество между семействата Фицуилям и Бенджамин, старомодната ненавист на Брадли Бенджамин към успелите жени като майката на Девлин и най-вече чистата, отявлена омраза на Бенджамин към извънбрачните деца. Към копелетата.
Като Девлин.
Брадли го презираше. Защо ли?
Защото Девлин му напомняше за собствения му, широко известен провал и унижението, което го следваше по петите от тогава.
Така че когато му се удаде възможност, Девлин сложи ръка върху Уолдемър Хауз, щурмувайки древната крепост на превъзходството на рода Бенджамин. Нещо повече, чистото невежество и невероятна некомпетентност на родния син на Бенджамин бяха му помогнали допълнително да се сдобие с наследственото им имение. И колко прекрасна и заслужена хапка топла наслада само върху студено сервираното отмъщение — вместо да заживее в къщата, което само по себе си би накарало Брадли да се пръсне от яд, Девлин бе превърнал внушителното старо имение в луксозен хотел.
Точно така постъпваха копелетата.
Той се усмихна към Медоу с неприятно разкривени устни.
В собственото му легло сега спеше възможността за едно още по-голямо отмъщение.
Дали Брадли Бенджамин щеше да разпознае внучката на Изабел?
Може би.
Дали щеше да чака свит в напрегнато очакване момента, когато всички жители на Амелия шорс ще я разпознаят и клюките и слуховете ще плъзнат отново?
Определено.
Щеше ли да му пука, че Девлин се е оженил за нея?
Да. О, да.
Брадли Бенджамин мразеше Изабел, но някога той я бе имал и ако съществуваше нещо общо между Девлин и Брадли, то това беше силно развитото им собственическо чувство. Мисълта, че внучката на бившата му жена е попаднала в мръсните лапи на копелето Фицуилям нямаше да му дава мира.
Девлин докосна шията на Медоу и забеляза контраста между собствената си тъмна ръка и нейната бледа, обсипана с лунички кожа.
На Брадли щеше да му е крайно омразна мисълта, че Девлин и Медоу се вихрят заедно в едно легло.
А най-хубавото беше, че цялата тази атака нямаше да коства на Девлин нищичко.
Е… като се изключи проучването на миналото на Медоу.
Не знаеше със сигурност коя е тя — според слуховете, изобщо не съществуваше — но когато детективът му приключеше работата си, Девлин щеше да знае възрастта й, колко килограма е била, когато се е родила, и имената на всички мъже, с които някога е излизала.
Той взе мобилния телефон на Медоу и го отвори.
Нямаше обхват.
Разбира се.
Провери кой й се е обаждал.
Нищо.
Прегледа номерата, които беше набирала последно.
Нищо.
Умницата беше изчистила паметта на мобилния си телефон, преди да влезе с взлом в къщата.
Само дето изобщо не беше влязла с взлом. Някак бе успяла да отключи вратата и се бе промъкнала. Камерите не бяха хванали ловките й действия, но определено беше направила нещо, за да дезактивира охранителния чип в голямата старинна ключалка. Разбира се, сензорите за движение я бяха засекли, докато е минавала през фоайето, и бяха задействали беззвучните аларми, но все пак той, както и охранителят му, искаха да разберат как го бе направила.
Той дори се зачуди дали истината не се криеше в нещо толкова елементарно като естествената връзка между къщата и момичето, колкото и несвойствено за него да беше подобно хрумване.
Но изобщо не го интересуваше, че нейното място е тук, а неговото — не. Щеше да разгадае всичките й тайни и в същото време да откъсне своята порция плът от Брадли Бенджамин.
Девлин винаги бе имал дяволски късмет.
Медоу бе доказала, че този късмет все още не го е изоставил.
Четири
Медоу се събуди от докосването на слънчевите лъчи върху клепачите й — реакция на собствения й оптимизъм. И на нечие присъствие в леглото до нея. Зад нея. Плътно до нея.
Мъж. Определено беше мъж. Определено същият онзи мъж, който я бе будил на всеки час през цялата нощ.
Нищо чудно, че се чувстваше изпълнена с оптимизъм.