Тя явно го беше наблюдавала или беше чула слуховете, а може би и двете — защото знаеше точно как да го принуди.
И той щеше да й даде Рембранд. Картината не означаваше нищо за него, като се изключи фактът, че беше негова, а той не се разделяше с притежанията си току-така — но знаеше много добре, че дадеше ли й веднъж платното, тя можеше да избяга само ако го убие — него, Медоу и детето му. Това той нямаше да позволи.
— Иди зад гардероба — каза той на Медоу.
Съвсем не се изненада, когато я видя да вирва брадичка към него:
— И да я оставя да те застреля ли?
— Мога да избягам и да й се изплъзна. — Очите му я уверяваха и заповядваха. — Ти… ти носиш детето ни. — Изчака я, докато тя кимна неохотно, макар и разбиращо.
— А сега… тичай веднага зад скрина.
— Не е скринът, който ще ме предпази. — Тя обърна голямата картина по дължина и я сложи пред себе си.
— Какво правиш? — Уверената ръка на Джудит се разтрепери. — Медоу, какво правиш, по дяволите?
Гениална. Малката му сладурана беше гениална. Джудит нямаше да стреля в платното, а Медоу се опитваше да я разсее и да отвлече вниманието й от него.
Той се търкулна по пода и се сви зад един шкаф.
Последва го серия от куршуми. Разхвърчаха се парчета.
Но той не беше ранен.
Опитвайки се да се добере до трикракия гардероб, той изтича до следващия шкаф.
Стрелбата спря. Джудит не беше сигурна в коя посока точно е избягал.
— Джудит, не се прави така. — Медоу се движеше.
По дяволите. Той можеше да я чуе как се тътри странишком. Защо никога не правеше, каквото й се казва? Защо не можеше просто да не мърда?
Но тя използва думите си като отровни стрели.
— Не мога да повярвам, че си готова да убиваш за един предмет. Притежанията не са изкуство. Важна е душата…
Сега ако вземеше да каже: „Каквото повикало, такова се обадило“, направо щеше да я убие.
— … А знаеш, че каквото повикало, такова се обадило.
— Млъквай! — Джудит сигурно никога не беше казвала нещо толкова искрено през живота си.
Той чу стъпките й да заглъхват към центъра на стаята, далече от скривалището му… търсеше го.
В момента, когато хукна към вратата, тя стреля. Към трикракия гардероб.
Куршумите го последваха и по посока на задника му се разлетяха дървени тресчици.
Агонизираща болка разкъса прасеца му.
Беше ранен. Беше ранен.
По дяволите. Джудит го беше улучила в крака.
Той се спъна. Залитна към бюфета. В този миг огледалото се пръсна на парчета, ударено от куршум, и едно стъкло се заби в него. Беше му все едно. Кракът го болеше адски много… по времето, когато играеше футбол, един огромен, тъп защитник му беше счупил пищяла, но болката не можеше да се сравни с тази. Тази беше агонизираща. Беше адска.
Погледна надолу. Видя кървавочервеното петно, пробития крачол, разкъсаната плът.
Прецени разстоянието до гардероба.
Нямаше да успее да стигне със скоростта, която му бе нужна, за да събори гардероба. Нито пък да избяга.
Е, добре.
Така да бъде. Беше преживял най-страхотната любов, която човек може да познае, в рамките на три седмици. Беше създал дете… с Медоу. В случай, че не оцелееше… Тя трябваше да оцелее. Длъжна беше.
Ако хукнеше да пресича откритото пространство, дори ако Джудит го простреляше, тялото му щеше да бутне гардероба.
По план гардеробът би трябвало да удари Джудит. Надяваше се Медоу да се измъкне жива.
Но трябваше да бяга, преди кракът му да стане безполезен.
Чу някак отдалече, че Медоу говори, говори.
— Една картина не струва нищо, ако е оцапана с кръв…
— Млъкни! — гневно изсъска Джудит. — Просто млъкни и ми дай проклетата картина.
— Ако ти я дам, ще ме убиеш — каза Медоу, — а аз нося бъдещето в себе си. Не виждаш ли, Джудит…
Девлин се подготви да се затича.
В този момент по коридора се чуха стъпки. Той улови движение с крайчеца на окото си.
Четири, този проклет глупак Четири, олюлявайки се, влезе в стаята с бутилка в ръка.
Забеляза Девлин. И посочи с пръст — мътните да го вземат, посочи право към Девлин — и пелтечейки, се провикна: