— Виждаш ли, Девлин? Казах ти, че не бях аз. Не съм блъскал Медоу по стъпалата.
— Махай се — извика Медоу.
— Мамка му — изруга Джудит и стреля по Четири.
Четири извика, завъртя се и се свлече надолу.
Девлин не го изчака да стигне пода. Като се подпря на ръце, той се набра нагоре и се метна върху бюфета.
Джудит реагира със секунда закъснение. Стреля.
Но не улучи.
А той беше още жив.
Блъсна гардероба с всичка сила.
Бавно, със заплашително скърцане гардеробът се наклони към Джудит. За части от секундата той увисна във въздуха. Вратите му зейнаха. Книги, изсъхнали туби боя, изтърканата керамична основа на една лампа се изсипаха отвътре и се търкулнаха на пода към него.
Джудит отстъпи, вдигна ръце да се запази, очите й горяха от ярост, пистолетът сочеше към тавана.
— Негодник! — Епитетът изригна от Джудит със сила и злост.
Не я беше убил.
Не можеше да я спре.
Но когато се опита да направи крачка, болката го прониза. Кракът му се огъна.
През слягащия се прах я видя. Седеше върху един разкривен сандък, от една рана в бузата й се стичаше кръв и попиваше в ръкава й. Държеше пистолета с две ръце и се целеше право в Девлин.
Той нямаше къде да избяга.
А и да имаше, кракът му не можеше да се движи.
Щеше да умре — и нямаше да може да спаси Медоу. Тя също щеше да умре.
Погледът му срещна нейния.
Нямаше време за извинения. Усети, че губи съзнание. Сложи ръка на сърцето си, за да й покаже любовта си.
Медоу наклони глава и с най-безстрастния глас, който някога бе чувал от нея, произнесе:
— Джудит, ако го застреляш, ще пробия картината.
Девлин не можеше да повярва. До края на живота си нямаше да забрави сцената, която се разиграваше пред очите му.
Медоу държеше картината под ъгъл пред себе си, насочила големия сребърен ключ надолу към платното.
— Какво? — Джудит се завъртя и я изгледа втренчено.
— Ако искаш, опитай да ме застреляш. Може и да успееш. Но ще улучиш и Рембранд. И ще го повредиш. — Изумителните сини очи на Медоу се присвиха, а тя изглеждаше… заплашителна. И съвсем не приличаше на познатата Медоу. — Но ако застреляш Девлин, уверявам те, така ще осакатя картината, че единственото, с което ще се прочуеш, ще е, че си съсипала шедьовър.
Той никога не бе чувал Медоу да звучи толкова овладяно.
Никога не бе виждал някой, който да изглежда толкова безучастен, колкото Джудит.
Тя бавно насочи дулото на оръжието към челото на Медоу.
Без да мисли, той вдигна основата на нощната лампа, и като използва всичките си закърнели футболни умения, се прицели и я запрати към главата на Джудит. Тя я удари и я събори от сандъка. За миг Девлин я изгуби от поглед.
Той се отпусна задъхан, раздиран от болка, целият плувнал в пот.
Дотук беше.
Трябваше да вярва, че Медоу ще се справи с останалото.
Потъна в море от болка.
А когато болката премина в агония, отвори рязко очи.
Медоу седеше до него, гледаше го загрижено, докато някой изтръгваше крака му.
Не, нямаше нищо против, стига това да спреше болката.
Д-р Апс се материализира от нищото, придружена от едър, облечен в бяла престилка мъж с вид на наемен убиец, който носеше две огромни чанти. Тя дори не поздрави. Зае се с работата си по изтръгване на крака му.
— Дръж се, Девлин. — Медоу целуна ръката му. — Само се дръж.
Двама от охранителите минаха покрай тях, държаха белезници.
Болката в крака му намаля. Малко.
Охранителите минаха отново, със залитащата между тях Джудит. Върху лицето й се виждаше кървава окръжност, останала от удара с лампата.
— Добър удар, Девлин. — Силата на гласа й се променяше, сякаш някой си играеше със звука на дистанционното.
Девлин се опита да говори, но успя само да оформи думата с устни:
— Четири?
— От спешното казаха, че е добре.
Девлин върна погледа си върху нея. Беше загубил много кръв. Не усещаше пръстите си. Куршумът беше разкъсал крака му. Светът се сви до малката светла точка, която беше Медоу. Той умираше, а не му се искаше да си отива. Искаше да остане тук с нея. Прошепна:
— Спомни си Майорка. Спомни си как се разхождаше по брега в лятна рокля, как ме видя и ме целуна…