— Няколко от по-влиятелните семейства дадоха да се разбере, че ипотеките на търговците в града напълно необяснимо ще бъдат обявени за просрочени, ако ни продадат каквото и да било. Карам хранителни продукти чак от Чарлстън.
— Ама това са направо средновековни тактики!
Устните му се разтегнаха в усмивка.
— Това е Южна Каролина. Една от първите тринайсет колонии и до ден-днешен се управлява от същите семейства.
— Сигурно се шегуваш. — Тя беше от Запада. От планините на Вашингтон и отгледана в семейство на бохеми, хора на изкуството. Разбира се, баба й й бе разказвала за старите семейни традиции в Южна Каролина, които задушаваха живота на човек. Но Изабел бе избягала и затова историите й звучаха по-скоро като приказки за отдавна погребано минало.
А сега Девлин твърдеше, че нещата не са се променили? Напрегнатото му лице й подсказваше, че говори сериозно.
— Какво друго са причинили на хотела?
— Издигнах клетъчна кула зад сградата. Някой я събори.
— Клетъчна кула! — Мисълта я удари като ток. — Клетъчният ми телефон. — Тя се опипа отзад, сякаш очакваше да намери джоб там. — Взе ли телефона ми, преди да изхвърлиш дрехите?
— На нощното шкафче е. — Изправи се до седнало положение и посочи с ръка. — Наех гардове да охраняват…
— Как съм успяла да вляза тогава? — Не й се вярваше да лъже за това.
— Благодарение на охранител, който се скрил от бурята, когато трябвало да патрулира, и неизпробвани генератори, които не предотвратили спирането на тока. Днес ще се погрижат за тези нередности.
— И как по-точно? Ще поправят генераторите ли?
— Ще сменим и охранителя. — Изражението му стана студено.
Което никак не й допадна. Напомняше й за миналата нощ. За това, че зад този фарс стои някакъв таен мотив, и че ако не се изнесе заедно с картината оттук съвсем скоро, той щеше да я смачка като буболечка.
— Недей така. Бурята беше ужасна!
— Плащам добре и очаквам най-доброто.
— Да, но… горкият пазач! Ще остане без работа.
Не забеляза и най-малката доза състрадание върху лицето на Девлин.
— Да е мислил за това, преди да подпише договора.
— Така е. — Медоу подхождаше сериозно към договорите, които самата тя подписваше, но в същото време й беше тъжно за непознатия човек.
— Виж. Хората, които се опитват да попречат на откриването на хотела, са решени да го сторят и имат парите да подплатят тази си решителност. Не мога да рискувам някой да се възползва от възможността да нарани съпругата ми, а един нехаен охранител те излага на опасност. Разбираш, нали? — Лицето му придоби почти миловидно изражение. В комбинация с тъмната му, разрошена от леглото коса и изкривените устни, той изглеждаше почти… откровен. Предан. Загрижен за нея. Единствено за нея.
Тя неохотно сложи ръката си в неговата.
— Разбирам. Само че… наистина ли ще казваш на хората, че съм твоя жена?
— Естествено. — Той прокара палец по дланта й.
На върха на езика й беше да го попита каква история щеше да разказва, когато тя отново изчезне. Но тогава той щеше да попита защо съпругата му би го изоставила и тя пак трябваше да пелтечи и да измисля добра лъжа. Майка й винаги казваше, че не съществува такова нещо като добра лъжа, че вселената възнаграждава истината и наказва лъжите.
Погледът на Медоу падна върху сплетените им ръце и веднага отскочи към леглото. След провала от миналата нощ и необмислената страст от тази сутрин нямаше как да не признае, че майка й бе права.
Можеше да разкрие истината — очите й се стрелнаха към суровото му лице — и да бъде арестувана за влизане с взлом с цел грабеж. Страхотна идея, Медоу.
Девлин наблюдаваше вътрешната й борба — истината срещу лъжата, той или затвора; и усмивката му я накара да заподозре, че терзанията й му се струват забавни.
Тя изскубна ръката си от неговите и грабна телефона.
Когато го отвори, Девлин се обади:
— Исках да видя номерата, но телефонът ти е празен. — Той прекоси стаята и извади чифт дънки от гардероба.
— Ровил си из телефона ми? — Това вече беше върхът!
— Надявах се да открия някои имена, които да ни подскажат откъде идваш. — Той нахлузи дънките.
— А, да. — Добре че Джудит се бе сетила да накара Медоу да изтрие паметта на телефона, иначе сега той щеше да разговаря с майка й. Медоу можеше да си представи как би звучала тя — също толкова разочарована и разстроена, както когато бе хванала тринайсетгодишната Медоу да яде хамбургер — месо! — у една нейна приятелка.