Бебето се протегна и се размърда, отвори очички, после отново ги затвори.
— Искаш ли да се сбогуваш с нея? — Изабел не сваляше очи от Брадли.
— Защо? — Той продължи да седи в удобния си стол, протегна ръка и взе чашата с бърбън. — Не ми е никаква.
Човек трябва да имаше лед във вените, за да може да каже подобно нещо за дете, което е държал в ръцете си.
Изабел правеше най-доброто за себе си и своето дете.
— Прав си. — Тя кимна и тръгна към вратата.
Когато се обърна да го погледне за последен път, той седеше неподвижно, взирайки се в картината над камината.
Едно
В наши дни
Полунощ
По крайбрежието на Южна Каролина
Проблесна светкавица. Над обраслата с храсталаци непроходима пътека падаха сенки на голи клони; жилавият, облечен в черно силует, се препъна. Спря. Потръпна. След малко продължи напред към викторианската къща, разположена високо над океана. Грохотът на гръмотевицата разтърси земята почти едновременно със светкавицата, обляла масивната постройка с остра бяла светлина. Върховете на четириетажните кули пронизваха кълбящите се облаци, вятърът въртеше бясно ветропоказателя, а долу вълните се разбиваха с грохот в брега. Един силен порив на вятъра донесе първите пръски дъжд на верандата.
Силуетът притича по стъпалата нагоре към внушителните двойни врати. Големият сребърен ключ се плъзна леко в ключалката. Завъртя се безпроблемно и бързо беше прибран обратно. Облечената в черна ръкавица ръка спря върху стъклото, после натисна и вратата се отвори без звук.
Вътре не светеше лампа, но натрапникът уверено влезе във фоайето.
След миг удари нова светкавица и разпъди сенките. Проехтя гръм. Силуетът спря и се завъртя в кръг.
Широкият коридор се извисяваше два етажа нагоре. Всяка рамка на картина, всеки предмет, както и сводът на тавана искряха в злато. От портретите от деветнайсети век гледаха строги очи. Широкото стълбище се виеше нагоре и се губеше някъде в мрака. Поредна гръмотевица накара кристалния полилей да затрепти и призмите изпратиха разноцветен букет от светлини по стените.
После всичко утихна. Тишина се спусна като прах в къщата.
Натрапникът пропълзя към втория вход отляво с приведени рамене. Обходи с лъча на фенерчето си стаята, докосвайки бързо подвързаните с кожа томове, масивното бюро от резбовано дърво, открояващия се странно модерен офис стол. В една ниша в ъгъла на стаята стояха два тапицирани стола, обърнати към облицованата с мрамор камина, отстрани на която се зъбеха каменни лъвове.
Фенерчето угасна, но остана в ръцете на влезлия. Всяка негова стъпка потъваше меко и уверено в широкия, тъкан по поръчка килим, отвеждайки по права линия към уютен кът за сядане.
Фигурата спря зад един от столовете и вдигна очи към картината над камината. Фенерчето светна отново и лъчът обходи стената веднъж, после втори път. Платното, изобразяващо подпухнал бизнесмен от двайсети век и кучето му, накараха натрапника да започне бясно да обхожда с лъча наоколо.
— О, бабо. Ти ми обеща. Обеща ми. Къде?
Лампата отгоре светна.
Един глас с тежък южняшки акцент попита:
— Какво правите тук?
Влезлият се обърна леко. Облечената му в ръкавица ръка се стрелна нагоре да защити очите му от светлината.
На прага стоеше висок, тъмнокос мъж, с ръка на електрическия ключ. Лицето му беше с грубо изсечени черти, загоряло и безчувствено.
Това бе най-поразителният, високомерен и красив мъж, който Натали Медоу Зарвас някога бе виждала.
В този миг една светкавица проблесна толкова силно, че по пода премина статично електричество. В двора нещо се счупи със силен пукот. От гърма прозорците се разтърсиха.
Беше попаднала в ада.
Опита се да избяга.
Краката й се оплетоха в ресните на килима.
Спъна се.
Опита да се хване за нещо. Не успя. И се стовари с цялата си тежест на пода.
Главата й се блъсна в главата на единия от лъвовете.
Спечели лъвът.
Когато звездичките зад затворените й клепачи изчезнаха, тя си пое дълга, накъсана глътка въздух. Костите я боляха от удара. Килимът миришеше хубаво, на цитруси и сандалово дърво. Главата… главата й наистина я болеше. Тя вдигна ръка да докосне болезненото място на слепоочието си.