Това вече е безмерно скучно.
Сега, когато вниманието и ароматът, и тялото на Девлин бяха другаде, Медоу се отпусна върху възглавниците и се опита да подреди мислите си.
Брадли Бенджамин беше продал Уолдемър Хауз.
Девлин Фицуилям го беше купил и го беше превърнал в хотел.
Съвършеният й план бе отишъл по дяволите.
Вероятно всички картини са били преместени според вижданията на някой интериорен дизайнер. Или пък са били оценени и продадени… Не, тя при всички положения щеше да е чула за това.
И сега какво трябваше да направи?
Да стои тук и да души наоколо, разбира се.
Но Фицуилям твърдеше, че е негова съпруга, а тя нямаше представа защо. Нито пък какво искаше той от нея.
Разбира се, сети се и за най-обичайното нещо, което всеки мъж би искал от жена, но той определено нямаше вид на изнасилвач. Тя изсумтя. По-лесно й беше да повярва, че му се налага да се отбранява от орди преследващи го жени. А и защо му беше да се занимава с някаква непозната със сътресение на мозъка, когато можеше да има такава като лекарката? Лекарката, чийто глас чуваше да бълбука монотонно около Девлин. И чийто интерес към него нямаше да е по-очевиден, дори да се беше окичила с перли и да му се бе представила в мидена черупка.
Медоу простена тихо.
Никаква реакция. Съпругът й продължаваше да си говори с лекарката й и никой от тях не й обърна и най-малко внимание.
Тя простена по-високо.
— Скъпа! — Девлин се върна до нея.
Това е друго нещо.
— Нека да я прегледам. — Лекарката го избута настрани.
Той не й възрази.
— Здравейте… съжалявам, но не знам как се казвате.
Медоу беше дочула, че Девлин казва на д-р Апс името й, но нямаше против да играе тази игра.
— Медоу. Казвам се Медоу.
— Разкажете ми какво се случи, Медоу — подкани я д-р Апс. Беше облечена в синя престилка с големи джобове, натъпкани с какви ли не докторски джунджурии. Преслуша сърдечния ритъм на Медоу, светна в очите й, прегледа цицината на главата й и слушаше с привидно невнимание, докато Медоу си признаваше за влизането с взлом, падането и загубата на съзнание.
— Колко време бяхте в безсъзнание? — попита я д-р Апс.
— Не знам. Достатъчно дълго, за да успее той да стигне до мен. — Девлин стоеше леко встрани и Медоу го посочи с вдигната на брадичката.
— Колко дълго? — обърна се към него д-р Апс.
— По-малко от минута.
Д-р Апс кимна.
— Зениците изглеждат добре. С еднакъв размер са. Очите й проследяват безпроблемно. Някаква загуба на памет?
Най-после. Шансът на Медоу да се изплъзне.
— И още как. Имам амнезия. Не си спомням какво правя тук.
— Нали казахте, че сте влезли с взлом? — Д-р Апс почисти грубо раната на главата й.
— Разбира се! Той казва така — тя отново посочи Девлин с глава, — а и съм сигурна, че има охранителни камери, които да го докажат.
Девлин кимна.
Страхотно. Когато той я завлечеше в съда, щяха да покажат видеоматериала и да я хвърлят в затвора за остатъка от живота й.
— Но аз изобщо не си го спомням. Не помня нищичко.
— Но ми казахте името си. — Изглежда и д-р Апс не й вярваше повече от Девлин.
— Това е единственото нещо, което си спомням. Не знам каква е фамилията ми. — Медоу започваше да се чувства като героиня от телевизионен сериал, отчаяно опитваща се да убеди доктора си, че е невменяема. — Знам само, че се събудих с кървяща глава.
— Хм, колко необичайно. — Но д-р Апс не гледаше към нея. Беше се вторачила в Девлин, сякаш той бе казал нещо. Но той мълчеше. Все още стърчеше встрани от нея, безпристрастен и очакващ.
— Съвсем сериозно. — Отчаяна да спечели вниманието й, Медоу се надигна на лакти. Но това накара главата й да запулсира и тя отново се отпусна на дивана. — Трябва да ме заведете в болницата за психологически преглед.
Д-р Апс върна погледа си към Медоу.
— Гадене?
— Вече не — каза Медоу.
— За малко щеше да повърне в една лиможска купа за пунш. — Девлин се подпря на облегалката на дивана.
— О, боже. О, не. — Д-р Апс стисна прекрасните си начервени устни в истински ужас. — Тези купи са изключително ценни, Медоу. — Очевидно жената се имаше за експерт и смяташе Медоу за невежа.