Три
Но как беше възможно?
Ключът в джоба на Медоу я бодна в хълбока. Тя го извади и погледът й се плъзна по дългата му сребърна форма, големите зъбци, богато украсената дръжка. Трябваше да го скрие. Можеше да й потрябва отново.
Като дочу стъпките на Девлин, тя бързо го мушна между възглавниците и облегалката на дивана, достатъчно надълбоко, за да не го открият камериерките.
Светкавиците играеха по портрета и караха очите на високомерния господин да блестят неодобрително. Не й пукаше. Неодобрението, под каквато и да е форма, нямаше значение за нея. Важното беше да открие правилната картина.
Тя се отпусна назад точно когато Девлин Фицуилям се върна в стаята. Погледна го.
Изглеждаше толкова… висок. И… сериозен. И… съсредоточен. Върху нея.
Ако изобщо му пукаше за д-р Апс, определено прикриваше интереса си успешно.
— Готова ли си за лягане? — Без да дочака отговор, той я грабна на ръце и се запъти към вратата. — Кажи ми, ако започне да ти прилошава.
— Добре съм. — Като изключим факта, че я притискаше към себе така успокояващо, както мъж прегръща любимата си съпруга — и това й хареса. Имаше чувството, че я желае тук.
Той изкачи високото, елегантно стълбище. Наоколо миришеше на прясна боя и лепило за тапети и накъдето и да погледнеше човек, виждаше старинни лампи, огледала с позлатени рамки и елегантни дизайнерски решения. Старата сграда на Уолдемър Хауз бе преобразена във витрина на комфорта и удобството.
— Изглежда страхотно — промърмори тя.
— Къщата ли? Да, наистина се получи добре. — Погледът му обходи коридора и на лицето му се изписа мрачно задоволство. — В Чарлстън си имаме една поговорка: „Твърде беден за боя, твърде горд за вар“. Брадли Бенджамин не разполагаше с парите, нужни да поддържа старото момиче така, както заслужава. Направих услуга на къщата като я купих от него.
— Ами той? И на него ли направи услуга? — Затова ли бе продал къщата Брадли? Бил е разорен?
— Не. Ние с добрия стар Бенджамин сме се споразумели — аз не му правя услуги, а той не ме нарича копеле. Е, поне не в лицето ми. Не много често. — Той се обърна настрани, за да мине през една врата. Пренесе я през всекидневна, обзаведена с мебели по мъжки вкус във виненочервени тонове. — Ето че пристигнахме.
Пред очите й се разкри огромна, разкошна спалня, боядисана в златисти цветове с пурпурни оттенъци. Влязоха в голяма, принадлежаща към спалнята баня с черен мрамор, черна вана, гигантска стъклена душ-кабина с кървавочервени плочки и свежи златисти хризантеми в сини порцеланови вази.
Той я остави да седне върху плота с глава, облегната на стената, и крака в мивката. Студенината на мрамора проникна през панталона й, полази по кожата й и я разсъни.
— Предположих, че ще искаш да използваш банята, преди да си легнеш. — Девлин погледна надолу, криейки блясъка на очите си, но не свали ръце от нея.
— Да. — Беше топъл. Направо гореше.
— Ще се справиш ли сама, или да…? — Той подръпна края на черната й тениска.
— Хей! — Тя хвана ръката му. — Мога да се оправя.
Подигравателна полуусмивка заигра по устните му.
— Сигурна ли си?
Преди не би й хрумнало, но сега този суров мъж изглеждаше почти… очарователен.
— Ще се справя. Ти излез. Ако ми трябва помощ, ще извикам.
— Обещаваш ли? Не бих искал пак да си удариш главата.
— И аз нямам такова желание. Ще те извикам, ако си ми нужен. — Тя се извърна, провеси крака от плота и остана да го наблюдава, докато се отдалечаваше.
— Ще намериш нови четки за зъби и всичко друго необходимо в най-горното чекмедже. На закачалката до душа има халат. — Той закрачи с дълги елегантни стъпки, които накараха пръстите й да изтръпнат.
Не би възразила да докосне стегнатия му задник.
Когато стигна до вратата, той се обърна и повдигна вежди.
— Сигурна ли си, че не ти трябвам?
Може би. Но не и заради причината, която се въртеше в неговата глава.
Тя стъпи на крака.
— Не ми се вие свят. Нито пък ми се повдига.
— Само не си спомняш коя си.
— Със сигурност не си спомням да съм твоя съпруга.
— Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти припомня. — Наслади се на смайването й, после затвори вратата след себе си.