Външната политика на България през Втората световна война в българската историческа литература (1938–1944 г.)

През 80-те години набраната инерция продължава да дава добри резултати за осветляването на българската външна политика през войната. Публикувани са книгите на: Илчо Димитров „Англия и България 1938–1941 г.“10, Георги Марков „Българо-германски отношения 1931–1939 г.“11, Витка Тошкова „България в балканската политика на САЩ 1939–1944 г.“12, Людмил Спасов „Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944 г.“13

След 1989 г. пропартийният патос рязко секва, но в някои исторически съчинения се замества със също толкова непрофесионалната негова противоположност — антикомунистическия тон. След промяната от 1989 г., с най-голяма полза за българската историческа наука е публикуването на редица дневници и спомени на съвременници на събитията от края на 30-те до средата на 40-те години. Един от най-важните извори за българската външна политика е дневникът на Богдан Филов, който изненадващо вижда бял свят още преди 1989 г.14 През 90-те години са публикувани такива важни свидетелства, като дневниците на Първан Драганов15, Евдокия Филова16, Любомир Лулчев17, Георги Димитров18, ген. Никола Михов19. Издадени са и много спомени, сред които се открояват тези на Стойчо Мошанов20 и Константин Муравиев21.

Настоящото изследване има за цел да покаже външната политика на България от 1938 г. до 1944 г. през погледа на българската историческа литература. То е опит да се разкрие начинът, по който различните исторически съчинения разглеждат историческите събития в зависимост от времето, когато са писани. При съпоставянето на противоречащи си исторически съчинения приоритет е даден на историческата истина. Изложението започва със събитията една година преди официалното избухване на Втората световна война, като основната идея е да се проследи последната част от българския път до голямата война. За начална дата е избран 31 юли 1938 г., когато се сключва Солунското споразумение и най-сетне България си поема дъх след наложения й през 1919 г. Ньойски диктат, според който България губи изконни свои земи и трябва да плаща непосилни репарации. Това внася голяма доза предопределеност в българското отношение към държавите-победителки от Първата световна война. Горна граница на изследването е 28 октомври 1944 г., когато се подписва Московското примирие между България и Антихитлеристката коалиция. На практика още след политическата промяна от 9 септември 1944 г. България се ориентира към тясно сътрудничество със СССР и каузата за разгром на нацистка Германия. Със сключването на Московското примирие тази българска позиция е официално призната от победителите.

Структурата на книгата се състои от четири глави, обособени по предметно-хронологичен принцип. Първата глава обхваща времето от 31 юли 1938 г. до избухването на войната. Втората е посветена на периода от началото на войната до присъединяването на България към Тристранния пакт. Третата глава разглежда събитията от 1 март 1941 г. до лятото на 1943 г., когато се очертава обратът в хода на войната. Последната глава проследява българската външна политика през годината, в която страната се управлява от Регентски съвет и от правителства, които трудно се ориентират в динамичната международна обстановка. На читателите оставям оценката доколко целите, които тази книга си поставя, са постигнати и дали съм успял безпристрастно да очертая външната политика на България през Втората световна война, представена на страниците на българската историческа литература.

БЕЛЕЖКИ КЪМ УВОДА

ГЛАВА ПЪРВА БЪЛГАРИЯ В НАВЕЧЕРИЕТО НА ВОЙНАТА

Хитлер става канцлер на Германия на 30 януари 1933 г. след много политически пазарлъци. Едва ли президентът Хинденбург или някой друг от политическия елит на Германия по онова време е предполагал, че Хитлер ще бъде лицето на най-мракобесната и кървава идеология, изповядвана през двадесетото столетие22. През октомври 1933 г. Германия напуска Обществото на народите. През януари 1935 г. след плебисцит Берлин си възвръща Саарската област. Два месеца по-късно германската бойна авиация възобновява своето функциониране. Германците потъпкват клаузите на Версайския договор и започват да възстановяват своята армия, която на първо време трябва да бъде половин милионна. На 7 март 1936 г. немците заемат и демилитаризираната Рейнска област. Всички тези действия на Хитлер, очевидно нарушаващи статуквото, не предизвикват у победителите реакция, която да доведе до неговото силово възстановяване. Може би фюрерът точно това е очаквал, но е факт, че западните демокрации изпускат момента да обуздаят бъдещия покорител на Европа.23 Александър Цанков отбелязва в спомените си, писани след Втората световна война, че победата на Хитлер е събитие, което е равно на победата на Ленин в царска Русия. Разликата е, че Ленин идва чрез насилствено сваляне на властта, а Хитлер идва на власт чрез избори. Разбира се, тук няма да се прави съпоставка между двете диктаторски системи, но факт е, че комунизмът продължи доста повече от нацизма.24 В края на 1936 г. Ал. Цанков обикаля няколко европейски държави, между които и Германия. В Берлин бившият български министър-председател се среща с германския външен министър и със самия фюрер. Той поставя на министъра въпроса дали Германия иска война или предпочита мир, защото в международното пространство имало психоза, че Берлин желае война. Министърът успокоява Цанков, че Германия няма нужда от война, че нейните проблеми няма да се разрешат с военен конфликт, че тя има горчив опит от предишната война. Според министъра тази психоза се раздухва от Франция. Отношенията между Германия и Франция са аналогични на тези между България и Югославия. Той също заявява, че България не бива да повдига преждевременно македонския въпрос, а да изчака времето да го постави. Тъй като Германия има както икономически, така и политически интереси в Югославия, тя не може да подкрепи българите, но и не иска да ги изгуби като приятели. Немската аксиома за българо-югославските отношения е, че двете страни трябва да се разбират и сближават. „Това беше новият курс в германската близкоизточна или по-право балканска политика…“.25 Срещата на Цанков с Адолф Хитлер се състои в края на ноември 1936 г. Цанков описва фюрера като човек, който не говори много, обаче наблюдава внимателно събеседниците си, но „разприказва ли се, говори като вулкан, който изригва енергия и сила; говори повечето той и рядко оставя събеседника си да вземе думата“26. На срещата Цанков поставя въпроса кой път ще поеме Германия — този на войната, или този на мира. Хитлер отговаря, че не иска война, че той самият е участник в предната и знае какво би струвала подобна алтернатива, но ако бъде предизвикан, не би бягал от военен конфликт. В края на разговора Хитлер заявява: „Война не желая, а ако ми се наложи, ще я поема. Ние ще победим. Ако загубим победата, Германия може би ще загине. Ако това е съдено, с нас ще загине Европа, а може би и светът.“27

10

Димитров, И. Англия и България 1938–1941 г. С., 1983.

11

Марков, Г. Българо-германски отношения 1931–1939 г. С., 1984.

12

Тошкова, В. България в балканската политика на САЩ 1939–1944 г. С., 1985.

13

Спасов, Л. Българо-съветски дипломатически отношения 1934–1944 г. С., 1987.

14

Филов, Б, Дневник. С., 1986.

15

Мишков, Г., Т. Добрианов. Дневник на Първан Драганов. С., 1993.

16

Букарева, Л. Дневника на Евдокия Филова. С., 1992.

17

Лулчев, Л. Тайните на дворцовия живот. Дневник 1938–1944 г. С., 1992.

18

Димитров, Г. Дневник — 9 март 1933 г. — 6 февруари 1949 г. С., 1997.

19

Билярски, Ц. Генерал-лейтенант Никола Михов. Дневник — 19 септември 1943 — 7 септември 1944 г. С., 2004.

20

Мошанов, Ст. Моята мисия в Кайро. С., 1991.

21

Муравиев, К. Събития и хора. С., 1992.

22

Александров, В. Черната капела. С., 1996, с. 26.

23

Емануилов, Е. България в политиката на великите сили 1939–1947 г. ВТ, 2003, с. 19.

24

Цанков, А. България в бурно време. С., 1998, с. 253.

25

Пак там, 259–260.

26

Пак там, с. 261.

27

Пак там, с. 262.