На 16 октомври Стайнов пише писмо до Г. Димитров, в което от името на българския народ благодари на него и на СССР и желае среща с комунистическия лидер, за да му изрази лично чувствата си. На 17 октомври Димитров приема члена на делегацията и комунистически министър Добри Терпешев и го информира за съдържанието на предварителния текст на подготвяното примирие, и му дава съвети как да се държи българската делегация при разговорите по примирието. На 18 октомври Молотов съобщава на Димитров, че Тито се е оплаквал от българската армия и че има недоразумения и търкания между българи и сърби. На 20 октомври Терпешев отново е приет от Димитров.711 На 21 октомври Димитров пише: „Говорих с Молотов и Вишински по въпроса за българското примирие. С англичаните е постигнато споразумение. Съветското правителство е отстояло всичко съществено за облекчаване положението на България. Сега чакат отговора на американците.“712
На 19 октомври са възстановени българо-френските дипломатически отношения.713 На 24 октомври заместник-командирът на III Украински фронт ген. Сергей Бирюзов пише до главнокомандващия на българската армия ген. Ив. Маринов, че до него са достигнали слухове, че при оттеглянето си от Гърция българската войска е извършвала погроми над териториите, които изоставя, в това число и над мирни жители. Бирюзов заявява, че тези данни трябва да се проверят от българите и ако слуховете са верни — да се вземат мерки и да се докладва на съветското командване за тях.714
На 26 октомври българската делегация е поканена, за да получи проекто-примирието. Тя е приета от съюзниците в 22.00 ч. и получава 24-часов срок за разглеждане на проекта. Следващото заседание Молотов насрочва за 22.00 ч. на 27 октомври. В определеното време съюзниците отново приемат българските делегати, поставят се някои уточняващи въпроси за това, което е изпълнено, за да се сключи примирието. Поставя се въпросът дали българската армия е евакуирана от Гърция. На него българите отговарят утвърдително. На въпроса за българските войски, намиращи се в Югославия, се получава отговор, че те са под съветско командване и водят военни действия срещу Германия. Заключава се, че предварителните условия за подписване на примирието са изпълнени.715 На следния ден, 28 октомври, в 15.00 ч., на ул. „Спиридоновка“ 17 се подписва примирието между България и съюзниците. Съглашението е написано на руски, английски и български език. Присъстват Молотов и съюзническите делегации — английска и американска. От страна на съветското правителство споразумението подписва маршалът на Съветския съюз Толбухин, от страна на англо-американските съюзници генерал-лейтенант Гамел, който е командир на средиземноморските съюзнически войски, а от страна на България примирието е подписано от четиримата министри.716 В деня след подписването на примирието българската делегация гостува на Г. Димитров. На 31 октомври делегацията отлита от СССР за София, но поради метеорологични причини се налага да изчака в Букурещ и чак на 3 ноември пристига в София.717
К. Муравиев след свалянето на неговото правителство се укрива известно време, но след като научава от радиото, че всички министри от неговия кабинет са освободени с изкл. на вътрешния министър В. Димов, той решава да се прибере. При пристигането на Муравиев в дома му той е арестуван и закаран най-напред в Дирекцията на милицията, а след това и в Централния софийски затвор. След като го пускат от затвора, той е поет от агенти, които го завеждат във вече бившата германска легация, където се е разположил съветският щаб. В началото на октомври Муравиев е закаран със самолет в Москва, а след това е настанен във вила извън съветската столица. По-късно неговата изолация е свалена и той се присъединява към другите бивши ръководители на България, намиращи се в СССР. Когато съветски офицер съобщава новината, че ще бъде присъединен към група българи и го предупреждава, че трябва да избягва всякакви политически спречквания с останалите, Муравиев успокоява офицера и както пише в спомените си: „След малко се събрахме с регентите, Божилов, Д. Василев, Габровски, Драганов, Шишманов и генералите Лукаш и Хаджипетков. Филов ме гледа сърдито, князът изглежда откъснат, сякаш се намира сред облаците. Останалите мълчат или поздравяват студено. После разбрах хладината им. Те мислели, че съм докаран в Русия, за да бъда свидетел срещу тях, когато ги съдят.“718
713
Огнянов, Л. Външната политика на България 1944–1948 г. — В: Очерци по българска история 1878–1948 г. С., 1992, с. 200.
715
Тошкова, В. Примирието с България 28 октомври 1944 г. — Известия на държавните архиви, 1994, Т. 68, с. 66–67.