На 6 октомври по радиото е съобщено, че е приета наредба-закон за Народния съд. На съд подлежат всички онези, които са допринесли за състоянието на страната. В декларацията правителството осъжда произволите, извършвани над хора, обвинени в подкрепа на режима до 9 септември.719
След 9 септември 1944 г. и решението на съюзниците България да бъде в съветската зона на влияние, Москва започва безапелационно да доминира в отношенията със София. Но българските управляващи не правят опити за промяна в това доминиране, а се опитват максимално да извлекат икономически ползи за страната. Българската политика е политика на сателит, който се опитва и то успешно да компенсира това политическо безличие с икономически облаги. Илияна Марчева разглежда търговските отношения между София и Москва през първите 4 години на съветско доминиране в страната.720
Безспорно, датата 9 септември 1944 г. има голямо историческо значение за България. Тя позволява впоследствие в страната да се наложи съветският модел на управление. Целият управляващ буржоазен елит е отстранен, а буржоазните партии са неутрализирани и разгромени. Отговорността за режима след политическата промяна от септември 1944 г. не бива да се приписва единствено на българските и съветските комунисти. Своята голяма заслуга за този режим имат и т.нар. западни демокрации. Отново се потвърждава известната истина, че малката държава няма големи възможности за избор. Ако в пазарлъка между Москва и Лондон България бе оставена в английската сфера, то тогава комунистите и ОФ нямаше да могат да завземат властта, а ако я бяха завзели, щяха бързо да я предадат на демократичната буржоазия. Така или иначе, България се опитва да изчисти петното от съюза си с Германия с крайна преданост към Антихитлеристката коалиция и най-вече към СССР. Победителите обаче не се отнасят еднакво към държавите, които подкрепят хитлеристка Германия по време на Втората световна война. На България не е признат статут на съвоюваща, както това е сторено по отношение на Италия. За българската държава започва нов исторически период, а дали оценката за него ще е положителна или отрицателна, историческата наука очевидно ще се произнесе в бъдеще.
[#3 Димитров, И. Буржоазната опозиция в България 1939–1944 г. С., 1997, с. 122–124.]
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Българската външна политика в навечерието и през Втората световна война е въпрос, който ще продължи да вълнува историците. Безспорно, това е един от най-интересните периоди от новата ни история. Българската историография през първите две десетилетия след войната не дава реална оценка за положението на страната и поведението на нейните управляващи. Едва по-късно започват да се появяват научни трудове с по-обективна оценка за българската външна политика в годините на Втората световна война. След политическата промяна от 1989 г. бяха публикувани дневници и спомени на съвременници на събитията от онова време. За съжаление, появиха се и изследвания с претенции за научност, в които водещ бе антикомунистическият тон. Това са изследвания, чиито автори може би смятат, че така по-бързо ще намерят мястото си под историческото слънце. Историкът обаче е историк, когато се стреми максимално да покаже събитията в обективна светлина.
През 50-те и 60-те години българската историческа наука представя ролята на СССР и на българските комунисти в най-благоприятна светлина, а заслугите на управляващите в страната и на съюзниците на СССР се критикуват, и техните грешки се преекспонират. По-късно започват да се публикуват изследвания, в които професионалният исторически подход преобладава над партийния, който обаче няма как да бъде елиминиран. През Втората световна война България не може да си позволи собствена външнополитическа линия, тъй като нейното статукво е определено 20 години по-рано с подписването на Ньойския диктат, по силата на който от българската страна са откъснати изконни български територии. Пак по силата на този диктат страната ни трябва да плаща непосилни репарации. Защо се стига до този диктат е друг въпрос, но държавите-победителки наказват жестоко загубилите Първата световна война и така полагат основите на следващия опустошителен военен конфликт. В периода между двете големи войни победителките не полагат усилия да привлекат България на тяхна страна. Те подкрепят нейните съседи, които са готови всеки момент да се разправят със своята слаба съседка, ако тя прояви признаци на ревизионизъм. При тази обстановка едва ли е странно, че българските управляващи виждат единствен лъч надежда в Германия, която губи Първата световна война и която също е наказана от победителите Великобритания и Франция. Но Германия е велика сила, а България не е и затова трябва внимателно да преценява всеки свой ход. Българската политика, която все повече се ориентира към Германия, изглежда съвсем резонна. След като Великобритания и Франция не желаят да спечелят държавата ни на своя страна, а управляващите в София изключват сближение със СССР, единственият изход е довчерашната злополучна съюзница Германия. Именно чрез Германия България може да търси решение на своите претенции. Българските управляващи начело с цар Борис III са извънредно предпазливи, за да не направят погрешната стъпка и да хвърлят страната във войната. Случайно или не, през лятото на 1939 г. български политици посещават Берлин, Москва, Париж и Лондон. Само след година България си връща по мирен път Южна Добруджа. Тази територия България приема от Германия, а не от СССР или Великобритания, които също признават справедливите български искания. Това е може би най-яркото доказателство, че България иска да върви с Райха, а не с друга велика сила. Но дори българското желание да бе различно, то нямаше как да се реализира, тъй като Великобритания едва си поема дъх от германските атаки, а за СССР царят не иска и да чуе. Той добре знае какво се случва след Октомврийската революция с последния руски император и негов кръстник.
720
България в сферата на съветските интереси. Българо-руски научни дискусии. С., 1998, с. 29.