Жан потръпна и обърна поглед към стълбата. Приближи се до нея. Никакъв шум, освен къкренето на вода върху някаква печка.
— Има ли някой тук?
Гласът му отекна между стените, но никой не отговори. Без да се учудва, той повтори въпроса си.
Този път на призива му откликнаха бавни стъпки. По стълбата слезе някакъв човек. Рус, по-скоро висок, около четиридесетте, със загар на планинец, върху който искреше един изненадващо светлосин поглед.
— Добър ден! — каза Жан. — Ще ми дадете ли стая?
— Защо не! — отвърна човекът.
— Колко ще струва? — попита Жан.
— Без значение…
— Нямам много пари.
— Аз също… — каза човекът. — Инак нямаше да съм тук. Шестстотин франка на ден?
— Но това не е достатъчно… — запротестира Жан.
— О! — каза другият. — Тук няма да сте чак толкова добре… Казвам се Жилбер.
— Аз съм Жан.
Стиснаха си ръцете.
— Качвайте се — каза Жилбер — и си изберете. Всичко е свободно, с изключение на пета и шеста.
— Трите момичета, които слязоха ли? — попита Жан.
— Точно така — каза Жилбер.
Жан излезе отново да вземе куфара си. Той беше изкорубен, сякаш някой го бе ритнал здравата с подкована обувка и кожата му беше издраскана и набръчкана. Свивайки рамене, той го вдигна и се качи по проядените от червеи стъпала. Отново усети миризмата на восък и лак в хижата, чу къкренето на водата. Чувствуваше се у дома си. И радостно изкачи с три скока правата стълба до първия етаж.
II
Скоро научи имената им: Лени, Лоранс и Люс. Лени беше най-русата, дълга австрийка с тесен ханш, предизвикателни гърди, прав нос, който продължаваше линията на челото, леко закръглено лице с надменна уста и високи скули, по-скоро руски тип, отколкото немски. Лоранс, брюнетка със строги очи със сенки, Люс — изискана до мозъка на костите си. И трите бяха, всяка посвоему, привлекателни създания, и странно нещо — изглеждаха изваяни по един и същи модел, този на Диана: мускулести, с малко момчешки вид, докато човек не забележи съблазнително закръглените им бюстове, чиито остри зърна издуваха леката черна коприна на анораците. От самото начало между Жан и трите момичета започна война. Без да разбира защо, още от първия ден те отказаха да го приемат и сякаш решиха да направят живота му непоносим. Измъчваха го с откритото си презрение и надменност, недостъпни за всички негови опити, като стигаха дотам, че отказваха дори най-обикновените жестове от негова страна — например да им предложи хляб или да им подаде солта на масата. Засегнат, първите дни Жан не получи никакво обяснение и от Жилбер. Той живееше уединено в кабинета си на първия етаж, който напускаше само за своите безкрайни преходи в планината. Двойка стари планинари се грижеше за хижата и нейните обитатели. Освен тези седем души, дни наред не се мяркаше жива душа.
Извън часовете за хранене, ги виждаше много рядко. Те ставаха рано, приготвяха се бързо и тръгваха из планината, въоръжени със ските и щеките. Вечер се връщаха с блестящи зачервени бузи, уморени до смърт и преди да се качат в стаите си, цял час смазваха издрасканите ски с всевъзможни вакси, подготвяйки ги за преходите на другия ден. Обиден от това поведение, Жан не беше настойчив и ги отбягваше в рамките на възможното. От своя страна, той обикновено избираше посока, противоположна на тяхната. Склоновете бяха много и предлагаха широк избор. Изкачваше се косо по заоблените им скатове, за да се спусне малко по-късно сред копринени струи от сняг, и с тихо плъзгане на ските от хикори правеше завои, летеше над главозамайващите отвеси и пристигаше в хотела, опиянен от въздуха, с разтуптяно сърце, щастлив и уморен. Беше прекарал вече осем дни в хотела и след като си възвърна навика, започна да напредва, контролирайки всяко вдишване, всяко положение на щеките, като усъвършенстваше стила си и каляваше мускулите си. Времето минаваше безметежно, бързо — истинска почивка.
III
Тази сутрин беше тръгнал много рано, мислеше да стигне до Котловината на трите сестри, чиято величествена гледка се простираше чак до хоризонта. Сам в планината, той с мъка напредваше от хребет на хребет, преваляше височината след всяко изкачване и се спускаше сред неподвижните ели с клони, натежали от памук. Изкуши го един изключително стръмен склон. Спусна се шус, вятърът свиреше в ушите му. Снижен върху ските, изнесъл тежестта напред, той летеше, оставяйки след себе си права двойна следа като паяжина. На някои места лепкавият сняг го задържаше.
Профуча над едно хълмче и си даде сметка, че няма да може да продължи. Зад хълмчето зейваше урва, без съмнение корито на някакъв поток, залесено със здрави млади ели. Трябваше да завие наляво, но се носеше твърде бързо. Ето че беше неблагоразумно да се спуска така по непозната писта. И той инстинктивно наблегна на дясната ска, опита се да премине, но склонът на урвата беше покрит с млади ели и толкова стръмен, че той излетя. Блъсна се с всичка сила в един стърчащ клон, направи отчаяно усилие да избегне ствола на следващата ела, падна и изгуби съзнание от силния удар.