Двамата се спуснаха между нас. Пропуснахме първия — русия говорител със широката уста; сега изразът му беше подъл и готов да убива. Другият беше нисък и с широки рамене — заплашителен силует, който изглеждаше само мускули. Чист нападател. Изправих се пред него като очаквах да спре от изненада — и той се изненада; и аз го ударих в устата с цялата си сила.
Той отстъпи назад шокиран. Рон обви ръце около гърлото му.
Той се хвърли. Моментално. Рон го удържа. Направих нещо, което бях виждал да правят по телевизията — сключих пръсти и стоварих ръцете си на врата му.
Русият говорител трябваше да се е върнал досега; обърнах се и нямаше лъжа — беше върху мен преди да успея да вдигна ръцете си. Затъркаляхме се по земята — моите ръце бяха притиснати отстрани, а той не можеше да използва своите без да ме пусне. Беше лошо планирано и от двама ни. Той ми изкарваше въздуха. Рон се въртеше около нас и чакаше да му се удаде случай да го удари.
Внезапно надойдоха други, много други. Трима отскубнаха русото хлапе от мен и набит окървавен мъж в жълт работен гащеризон пристъпи напред и го короняса с един камък.
Русото хлапе увисна.
Мъжът се изправи и изстреля ляво кроше с камък в ръката си. Главата на русия се килна рязко назад и падна напред.
Аз изкрещях „Хей!“, скочих напред и задържах ръката, която държеше камъка.
Някой ме удари здраво отстрани по врата.
Паднах. Имах чувството, че всичките ми жили са се скъсали. Някой се опитваше да ме вдигне на крака — Рон; гласове бръщолевеха шепнешком, един крещеше „Хвани го…“
Не можех да видя русото хлапе. Другият — нападателят — се беше вдигнал и се отдалечаваше замаяно. Между дърветата излязоха сенки, които се стовариха върху него. Горичката оживя, а беше само едно малко струпване на дървета. Беше пълно с ядосани, жадни хора.
Бъгайс се появи отново, широко ухилен:
— Сега какво? Ще отидат някъде другаде и ще опитат отново?
— А, не. Тази нощ става много ожесточено. Рон, трябва да ги спрем. Те ще го убият!
— Това е Фрии Парк. Сега можеш ли да стоиш?
— Рон, те ще го убият!
Остатъкът от Водния тръст се притече на помощ. Един от тях държеше един клон със окастрени листа. Зад тях сенките се събираха около чешмата.
Ние побягнахме.
Трябваше да спра след дванадесетина крачки. Главата ми се опитваше да експлодира. Рон погледна назад разтревожено, но аз му помахах да продължи. Зад мен мъжът с клона излезе от дърветата и се затича към мен с намерение да извърши убийство.
Зад него целият шум внезапно спря.
Приготвих се за удара.
И припаднах.
Лежеше напряко на краката ми; клонът беше все още в ръцете му. Джил и Рон ме дърпаха за раменете. Две златни луни плуваха над главата ми.
Извъртях се, за да се освободя. Попипах си главата. Стори ми се непокътната.
Рон каза:
— Полицейските очи го повалиха преди да стигнем до теб.
— Какво стана с другите? Убиха ли ги?
— Не знам — Рон прокара ръце през косата си. — Аз сбърках — анархията е нестабилна. Разпада се прекалено лесно.
— Добре, не си прави повече експерименти. Съгласен?
Хората започнаха да се изправят. Те се насочваха към изхода и набираха инерция под жълтия втренчен поглед на полицейските очи.