— Противопожарните служби са работели по този начин — спомни си Джил. — Те са били наемани от застрахователните компании. Предпазвали само къщи, които принадлежат на техни клиенти.
— Вярно! Купуваш си застраховка против кражба и убийство, и застрахователната компания наема полицаи. Клиентът си дава кредитната карта…
— Да предположим, че крадецът открадне и картата?
— Не може да я използва. Ретината на очите няма да съответства.
— Но ако клиентът няма кредитна карта, няма да може да противопостави ченгета на крадеца.
— О! — последва осезаема пауза. — Е, тогава…
Докато слушах с половин ухо това, което бях чувал и преди, потърсих краищата на воала. На единия край намерих празно пространство, а на другия — прелестно червенокосо момиче. Тя говореше с двама мъже, които бяха екстравагантни като нея.
Някой може да добие впечатление, че Фрии Парк е една гигантска карнавална забава. Но не е. По-малко от един на десет човека се изкушава да носи нещо друго, освен обикновени дрехи. Но костюмите се забелязват най-много.
Тези момчета бяха като пернати птици.
Веждите и миглите им бяха тънки пера — зелени на единия; златни на другия. По-големи пера в синьо, зелено и златно покриваха главите им и се спускаха като гребени по гърбовете им. Бяха голи до кръста и показваха физика, която Джил би намерила приемлива.
Рон изнасяше лекция.
— Какво прави правителството за когото и да било, освен за хората, които са в правителството? Някога е имало частни пощенски станции и те са били по-евтини от тези, които имаме сега. Всичко, на което правителството сложи ръка, става незабавно по-скъпо. Няма причина частната инициатива да не може да направи нещо, което правителството…
Джил ахна.
— О! Колко възхитително! — каза тя.
Рон се обърна да погледне.
Като по даден знак, момичето с воала плесна едно от пернатите момчета през устата. Опита се да удари другия, но той хвана китката й. Тогава и тримата замръзнаха.
— Виждате ли? Никой не спечели. Тя дори не иска да застане на едно място… — казах аз и тогава осъзнах защо не се помръдваха.
Във Фрии Парк едно момиче може лесно да отклони някое предложение. Ако момъкът не приеме отказа, ще получи плесница. Зашеметяващият лъч ще повали и него, и момичето. Когато тя се събуди, ще си замине.
Елементарно.
Момичето се съвзе първо. Тя изпъшка, освободи китката си като я раздруса и побягна. Единият от мъжете с перата не си направи труда да я преследва; той просто хвана воала й и го намота два пъти.
Положението ставаше сериозно.
Воалът я дръпна рязко назад. Тя не се подвоуми. Пресегна се към двата златни диска на раменете си, освободи ги като ги откъсна, и продължи да бяга. Мъжете с перата започнаха да я преследват като се смееха.
Червенокосата не се смееше. Тя се опитваше да избяга. Две капки кръв се спуснаха от раменете й. Обмислях дали да се опитам да спра мъжете с перата, реших се да го направя, но те бяха вече отминали.
Воалът увисна като покрита с килим пътека във въздуха, празен в двата си края.
Джил се обгърна смутено с ръце:
— Рон, как точно някой може да наеме частната ти полиция?
— Е, не може да се очаква, че ще се формира спонтанно…
— Хайде да опитаме входовете. Може да се измъкнем.
Произвеждаха се бавно. Всеки знаеше за какво служат полицейските очи. Никой не го премисли. Двама мъже с пера преследват прелестна нудистка? Привлекателна гледка — и защо да се намесвам? Ако тя не искаше да бъде преследвана, тя се нуждае само от… какво? И нищо друго не се беше променило. Костюмите; хората с каузи; хората, които търсеха каузи; хората-зяпачи и лудите глави…
„Празна табела“ се беше присъединил към фракцията „ПОПУЛАЦИЯ ЧРЕЗ КОПУЛАЦИЯ“. Имаше странно несъответствие между розовата му туника с петна от тревата и консервативните им костюми, но в него нямаше и следа от подигравка. Лицето му беше неестествено тържествено като техните. Въпреки това те не изглеждаха доволни от компанията му.
При изхода Уилшър беше многолюдно. Видях достатъчно озадачени и разочаровани лица, поради което предположих, че беше затворен. Малкото предверие беше толкова претъпкано, че дори и не се опитахме да разберем какво не беше наред с вратите.
— Не мисля, че трябва да останем тук — каза Джил несигурно.
Забелязах начина, по който се обгръщаше.
— Студено ли ти е?
— Не — потрепери тя. — Но ми се ще да съм облечена.
— Какво ще кажеш за парче от онзи воал от кадифе?
— Добре!
Бяхме закъснели. Воалът беше изчезнал.
Беше топъл септемврийски ден, почти на залез. Обвит само в хартиени панталони, поне не ми беше студено.