Те бяха сходно облечени, в хартиени гащета с големи джобове. Бяха еднакви като първокласни атлети. Може би принадлежаха към един и същ орден, или студентско сдружение, или Ар Оу Ти Си14 клас.
Бяха превзели чешмата.
Когато някой се приближеше да пие, един пепеляворус мъж пристъпваше напред с високомерно изпъната ръка и с длан, насочена напред. Имаше широка уста и дълбок, кънтящ глас. При други условия хиленето му можеше да бъде заразително. Той произнасяше монотонно: „Връщай се обратно. Никой не може да премине оттук, освен безсмъртния Ктулу“ — или нещо подобно, еднакво глупаво.
Проблемът беше, че не се шегуваха. Или се шегуваха, но не позволяваха на никой да пие.
Когато пристигнахме, едно момиче, загърнато в кърпа, се опита да им вкара малко ум в главата. Не сполучи. Може би това дори повдигна егото им — прелестно полуголо момиче ги молеше за вода. Накрая тя се отказа и се оттегли.
На светлината косата й изглеждаше червена. Надявах се, че беше момичето с воала.
Един набит мъж в жълт работен гащеризон направи грешката да си търси Правата. Не беше нощ за Права. Русото момче го беше подтикнало да наговори крещящи оскърбления, поток от невъобразими ругатни, които приключиха, когато се опита да го удари. Тогава му се нахвърлиха трима от тях. Мъжът се оттегли с лазене, стенейки за полиция и съдебен процес.
Защо никой не направи нищо?
Наблюдавах всичко това седнал. Можех да изброя моите собствени причини: първо — трудно беше да преглътна факта, че някое полицейско око нямаше да повали и двамата в следващата секунда; второ — не харесах особено пищящия дебел мъж, който приказваше мръсотии; трето — чаках някой друг да се намеси.
Мисис Хоторн каза:
— Роналд, колко е часът?
Рон може би беше единственият човек в Кингс Фрии Парк, който знаеше колко е часът. Обикновено хората оставяха ценностите си в гардеробчетата при входовете. Но преди години, когато Рон беше заринат с пари от продажбата на гравираните бутилки, си беше купил присаден часовник. Той знаеше колко е часа по червения знак и двете червени линии, които светеха под кожата на китката му.
Бяхме сложили жените между нас, но видях жеста му, когато погледна към китката си:
— Дванадесет и петнадесет.
— Не мислиш ли, че ще им омръзне и ще се разкарат? Вече от двадесет минути никой не се е опитал да пие — каза мисис Хоторн.
Джил се премести в тъмното.
— Не би трябвало да им е по-скучно отколкото на нас. Мисля, че ще им доскучае и въпреки това ще останат. Освен това… — замълча тя.
— Освен това ние сме жадни сега — казах аз.
— Точно така.
— Рон, забеляза ли някакви следи от онези хвъргачи на камъни, които беше насъбрал? Специално онзи, който свали полицейското око.
— Не.
Не бях учуден. В тази тъмнина?
— Помниш ли неговото… — дори не можах да довърша.
— … Да! — каза внезапно Рон.
— Шегуваш се.
— Не. Името му е Бъгайс15. Не можеш да забравиш такова име.
— Да разбирам ли, че има изпъкнали очи?
— Не съм забелязал.
Е, заслужаваше си да се опита. Изправих се, събрах ръцете си на фуния като мегафон и се провикнах:
— Бъгайс!
Един от Водния монопол извика:
— Я по-тихо там долу!
— Бъгайс!
Хор от забележки от Водния монопол: „Тия селяни имат странни навици…“, „Повечето от тях са просто жадни. Този образ…“
Отзад се чу:
— Какво искаш?
— Искаме да говорим с тебе! Стой където си! — обърнах се към Рон: — Хайде! — и към Джил и мисис Хоторн: — Стойте тук. Не се намесвайте.
Излязохме на открито между нашето място и гласа на Бъгайс.
Две от петте момчета незабавно тръгнаха да ни пресекат пътя. Трябва да им беше доскучало и търсеха да влязат в акция.
Ние побягнахме. Достигнахме сенките на дърветата преди онези двамата да ни достигнат. Те се спряха, смееха се като маниаци и се върнаха при чешмата.
Рон и аз лежахме по корем в сенките на ниските храсти. От другата страна на ниската трева четирима мъже по хартиени гащета стояха на показ в четирите ъгъла на чешмата. Петият Марс16 си търсеше жертва.
Едно момче се вмъкна между нас на лунната светлина. Очите му светеха — големи, изразителни очи; може би малко прекалено изпъкнали. Ръцете му също бяха големи, с топчести кокалчета. Едната му ръка беше пълна с жълъди.
Той ги замята бързо, един по един, със замах. Първо един, а след това още един от Водния монопол се отдръпнаха и погледнаха в нашата посока. Бъгайс продължи да хвърля.
Съвсем внезапно, двама от тях се затичаха към нас. Бъгайс продължи да хвърля докато почти го достигнаха. Тогава хвърли цялата шепа жълъди и се гмурна в сенките.
14
ROTC — Reserved Officers’ Training Corps (англ.). — Запасни офицери от тренировъчен корпус. — Б.пр.