Муйа спеше под страховитото покровителство на гигантската статуя на Суран, чиято височина надхвърляше шестдесет метра. Тя бе разположена в една ниша, изсечена в скалата, и изобразяваше богинята с гущер, свит в скута й, и змия, увита около раменете й. Гущерът и змията олицетворяваха създанията, които се бяха грижили за нея, носейки й храна в пустинната пещера, където бе изоставена от майка си Аспинис. Широко разпространеното в западен Сарамир вярване, че божествата трябва да бъдат изобразявани само посредством енигматични символи или в животинските им превъплъщения, никога не бе хващало корени в Тчом Рин, ето защо статуята на Суран показваше богинята такава, каквато я рисуваха легендите — навъсена и мрачна девойка с дълга, заплетена коса и разноцветни очи — едното синьо, а другото зелено. Тя бе облечена в дрипи и държеше чвореста тояга, около която змията бе увила част от дългото си тяло.
Суран нямаше нито величието на повечето божества от сарамирския пантеон, нито се радваше на тяхното благоволение. Обитателите на Тчом Рин бяха избрали богиня, която трябваше да бъде не само почитана, но и умилостивявана — неумолимо и озлобено създание, което преодолява всички злочестия и вярва, че отмъщението е най-святото чувство. Това пасваше идеално на темперамента им и те я почитаха безрезервно и пламенно; нещо повече — за разлика от всички други сарамирци, жителите на пустинята се отнасяха с презрение към религиозните вярвания на своите предци. И въпреки че тези, които живееха извън пределите на Тчом Рин, я смятаха за зла богиня, носителка на суша и мор, пустинните обитатели я боготворяха именно защото тя държеше тези злини далеч от домовете им. Суран беше пазителката на пясъците, а властта й в Тчом Рин беше абсолютна, върховна и неоспорима.
Тази нощ градът спеше мирно и спокойно в блажен отдих от знойната дневна жега. Но и тук, както и навсякъде другаде, имаше хора, които се нуждаеха от прикритието на нощта за деянията си, и един такъв мъж беше на път да убие най-важния човек в Тчом Рин.
Кероки се плъзна като живак по въжето, което бе опънал между две съседни кули, без да се притеснява, че може да падне и да намери смъртта си на прашния калдъръм долу. Световъртежът беше слабост, която не можеше да си позволи, и подобно на другите дребни детски страхове, бе изтръгнат от него завинаги по време на жестоката му подготовка в изкуството да убиваш.
Той стигна до края на въжето и скочи на изящната тераска, за чийто филигранен парапет бе закачено то. Отново стъпваше на твърда земя. Освен че бе поразително красива, архитектурата на Тчом Рин предлагаше и доста места, където да прикрепиш въже. Кероки го остави там, където си беше — увиснало между двете кули, почти невидимо на фона на нощното небе. Ако всичко минеше добре, щеше да се върне по същия път. А ако не станеше така, щеше да е мъртвец.
Той бе набит и нисък мъж, чийто външен вид контрастираше с грацията, с която се придвижваше. Чертите му бяха смугли, а кожата му бе потъмняла от безмилостните лъчи на пустинното слънце. Бе облечен със зелена копринена мантия, която висеше свободно по тялото му, и само на кръста бе пристегната с пурпурен пояс — униформата на слугите на рода Танатсуа. Често най-простичките маскировки бяха най-добри. Кероки се замисли колко пъти беше чувал за наемни убийци с маски и черни дрехи, които издаваха на всеки срещнат занаята на носещия ги. Интелигентно подбраният за всяка конкретна мисия костюм бе спасявал живота му повече от веднъж.
В кулата имаше трима стражи, но всички лежаха мъртви на постовете си. Работодателят му бе обещал, че ще стане така. Той разполагаше с друг човек вътре, чийто специалитет бяха отровите.
Резиденцията на рода Танатсуа в Муйа не беше лесно за проникване място. Всъщност, ако не разполагаха с почти безграничните ресурси на работодателя на Кероки, както и с необходимото време, през което да се подготвят, това щеше да е абсолютно невъзможно. Преоблеченият като слуга убиец вече бе заобиколил и ликвидирал поне дузина стражи; да не говорим за множеството капани, които ловко бе избегнал, докато се изкачваше по предишната кула, откъдето се бе прехвърлил на това балконче с помощта на въжето. Единственият начин да достигне до потенциалната си жертва беше чрез този на пръв поглед заобиколен маршрут, и дори сега разчиташе на някой друг, който да премахне част от препятствията по пътя му.
Кероки не беше човек, който се замисляше за възможността от провал. Независимо от трудностите и опасностите, с които Кероки трябваше да се сблъска, тази нощ баракс Реки ту Танатсуа щеше да срещне смъртта си.