Набитият мъж се шмугна в кулата и мина през стаите, където лежаха мъртвите стражи. Те бяха станали жертви на бавно действаща отрова, която беше толкова фина, че дори не бяха разбрали какво се случва с тях, още по-малко пък можеха да я свържат с вечерята, която бяха изяли преди няколко часа. За разлика от семплата фасада на кулата, помещенията, през които мина убиецът, бяха пищно украсени — стените бяха лакирани, с трегери2 от кован бронз и огромни огледала, които удвояваха всичко. Кълбовидни фенери от тънки златни листове, които бяха изрязани във формата на различни фигурки, висяха от тавана и хвърляха чудновати отблясъци.
Ала Кероки въобще не се интересуваше от изяществото на интериора. Бе изгубил естетическото си чувство заедно със световъртежа си. Вместо да си губи времето в празно съзерцание на обстановката, той се вслушваше напрегнато за всякакви издайнически звуци, а очите му се взираха в търсене и на най-незначителните знаци, че нещо не е наред — например пулс в слепоочията на стражите, който да доказва, че само се преструват на умрели, параван, зад който се крие евентуален нападател, или пък случайно намиране на труповете и незабавно вдигане на тревога. Облеченият като прислужник убиец се замисли дали да не пререже гърлата на тримата мъже, за да премахне подозренията от отровителя, ала после размисли, че едва ли щяха да кървят достатъчно, при положение че сърцата им бяха спрели преди часове, и отхвърли тази идея. Нека отровителят да се оправя сам. Кероки беше сигурен, че се е погрижил добре за следите си.
Мъжът се отправи надолу по стълбите. Кулата се състоеше от поредица кръгли помещения, по всяка вероятност лишени от капани, обзаведени като малки библиотеки, кабинети, стаи за отдих, развлечения и музика. Тренираното око на Кероки обаче веднага съзря измамата. Това бяха фалшиви помещения, които се използваха единствено от стражите! Навярно те самите бяха прекарали седмици в изучаване на скритите капани, шипове и аларми. Коварните приспособления бяха сложени тук, за да предпазят сърцето на резиденцията от похитители, проникнали чрез неговия способ. Гравираните ковчежета върху изящните тоалетки обещаваха скъпоценни бижута, ала само пробвай да ги отвориш и пръстите ти ще бъдат срязани от отровно острие или пък очите ти ще бъдат разядени от отровен газ. Редките гоблени бяха свързани посредством корда със запалителни устройства, а масивните врати — много по-разпространени тук, отколкото на запад, където хората използваха предимно паравани и завеси — бяха проектирани така, че да експлодират, ако не бъдат отворени по точно определен начин. Дори стълбите между отделните помещения бяха снабдени с участъци, където камъкът бе тънък като бисквитка и криеше отдолу коварни камери със стърчащи от пода колове.
Кероки прекара почти два часа в слизане от кулата. Дори и със сведенията, осигурени от вътрешния човек и описващи всеки от наличните капани, той бе длъжен да бъде извънредно предпазлив. Наемният убиец не бе доживял до тридесет и петата си жътва, като се доверяваше на всеки — още по-малко пък, когато ставаше въпрос за живота му, — ето защо провери всичко по два пъти, преди да поеме какъвто и да е риск. Оказа се, че има някои тайни, които вътрешният човек не е успял да разбули, както и някои капани, които не можеха просто да се прескочат, а трябваше да бъдат разгадани и обезвредени с помощта на колекцията му от уникални инструменти.
Докато премахваше поредните пречки по пътя си, Кероки се замисли отново за мисията си, претегляйки евентуалните възможности и рискове планираното убийство да опетни името му. Изводът, до който достигна, беше, че задачата му изглеждаше също тъй честна и справедлива, както и в деня, когато прие тази поръчка. На другата сутрин трябваше да се състои голяма среща на пустинните баракси — кулминацията на многобройните дни на преговори, подписаните договори и постигнатите съглашения. Начело на всички щеше да бъде младият баракс Реки ту Танатсуа. Тази среща щеше да ознаменува обединението на всички баракси от Тчом Рин, което от своя страна щеше да е съпътствано от затвърждаването на позициите на рода Танатсуа като доминираща фамилия сред тях.
Но ако начинанието на Кероки се увенчаеше с успех, тогава главата на обединението щеше да е мъртъв и срещата щеше да претърпи пълен провал. Работодателят му — синът на един от пустинните баракси — бе твърдо убеден, че за семейството му ще бъде неописуем позор баща му да се подчини на рода Танатсуа. Ето защо Кероки бе вкаран в играта.