В концентрични кръгове из залата бяха наредени метални люлки с различна големина, над които висяха някакви прозрачни, осеяни с изпъкнали вени органи, които заприличаха на Кайку на стомаси на едри животни. В самите люлки се виждаха тъмни форми, потопени в течност, която излъчваше слабо зеленикаво сияние.
Тъмнокосата Сестра се приближи до една от тях, потресена от чудовищните измерения на видяното, и надзърна вътре.
Това, което зърна, беше дете — на около три жътви, но с ужасно непропорционално тяло и издължени крайници. Малкият му гръден кош се издуваше и спадаше, докато вдишваше и издишваше от течността. Лежеше на едната си страна и лицето му бе обърнато към нея, а върху голата му главичка се открояваше ромбовидното тяло на женски плужек, впит в плътта му. Кайку виждаше подобните на пипалца филизи под тънката кожа на лицето — те сякаш се протягаха към очите, носа и устата, около които изпъкваха розови капиляри. Очите на положеното в люлката същество бяха отворени, ала погледът им не проследи Сестрата, когато тя се отдръпна отвратена назад. Бяха съвсем черни.
Млад Възел. Значи така ги развъждаха — в тези метални утроби.
Вцепенена, Кайку продължаваше да се взира в люлката, когато Кайлин се приближи до нея.
— Това ли е мъдростта, която техният бог им е дал? — попита по-младата жена. — Та това е светотатство срещу самата Еню!
— Още не си видяла всичко — рече Кайлин и й даде знак да я последва.
Двете жени се запътиха към три от по-големите люлки. Там вече се бяха събрали неколцина ткиуратци, които си говореха шепнешком. Кайку долови една дума, която й беше позната — „маджкрийн“. Така наричаха съществата, създадени от Ваятелите на плът в тъмното сърце на Окхамба. Те променяха облика на бебетата в утробите на пленените си врагове, превръщайки ги в чудовищни убийци.
Когато се приближиха до люлките, Кайку разбра защо.
Беше трудно да се каже какви бяха съществата, които висяха в големите прозрачни утроби, нито пък в какво ли щяха да се превърнат. Те помръдваха спазматично, раздвижвайки някой от снабдените си с остри нокти крайници. Представляваха съвсем малки Различни — явно новородени — и бяха групирани по тройки. Тъмнокосата Сестра обаче забеляза, че всяко се различаваше от другите. На китките на едното бяха пораснали малки перки, на другото му никнеха огромни зъби, а третото представляваше неописуем двуглав изрод, в който се съчетаваха по невъобразим начин чертите на най-различни животни. Осеяните с кръвоносни съдове утроби излъчваха онова противно зеленикаво сияние, което Кайку асоциираше с вещерския камък.
Тя бе видяла със собствените си очи какво бе станало с Майсторите, които бяха прекарали твърде много време в близък конкакт с вещерския камък и знаеше как се променяха чаросплетниците под влияние на нищожните дози прах от вещерски камъни, втъкан в Маските им. Враговете им явно използваха отломките от Арикарат, за да предизвикват мутации в създанията, които най-вероятно бяха рожби на други мутирали същества. Също като Ваятелите на плът, те променяха облика на бойците си. Създаваха Различни изчадия посредством привнесена отвън мутация и селективно развъждане. Така ли бяха възникнали челюстнците и гибелюсперите? Ами плужеците, чрез които управляваха хищниците си? Ами голнерите?
Изведнъж всички външни шумове заглъхнаха и Кайку започна да чува само звука на собственото си дишане. Омразата в нея заглушаваше всичко останало. Искаше й се да развихри своята кана и да унищожи това място, да погуби всички чаросплетници и да изличи завинаги всяка следа от чудовищните им деяния от лицето на света, който някога бе обичала. В съзнанието й внезапно изникна споменът за Тейн — жреца на Еню, който бе пожертвал живота си, за да спаси Лусия. Той беше посветил живота си на това да опознае и разбере тайните на природата. Навярно тази кошмарна гледка щеше да го съсипе. През цялото това време, през тези два века и половина чаросплетниците бяха усвоявали тъмното изкуство да рушат законите и принципите на Еню, като използваха тези отвратителни приспособления, за да имитират естствените процеси и да ги изкривяват по чудовищен начин, използвайки ги за гнусните си цели.
Нечия ръка докосна рамото й.
— Трябва да тръгваме — рече Тсата. Ткиуратците зад него вече излизаха през далечната врата на залата, а Сестрите вървяха подире им. Кайку понечи да го последва, ала в последния момент се спря до железните люлки и се обърна към предводителката на Аления орден.