Ала тази тишина не продължи дълго. Тропотът на приближаващата се орда Различни зверове ставаше все по-силен и отчетлив, а свирепият рев на изчадията отекваше със страховита сила от другата страна на металната врата, откъдето бяха влезли. Подкрепленията на чаросплетниците бяха пристигнали.
— Запечатайте тази врата! — извика Кайлин и Сестрите веднага откликнаха на призива й. Механизмите, които задвижваха двете крила, се пробудиха и железните плоскости започнаха да пълзят бавно една към друга. Ревът на прииждащите пълчища ставаше бе станал оглушителен и Кайку си помисли, че чудовищата всеки момент щяха да се нахвърлят върху тях, ала в този момент се чу металическо изщракване и проходът се затвори.
Тъмнокосата Сестра се озърна за Тсата и го зърна да коленичи на пода, хванал лявата си ръка с другата. Тя се втурна към него и когато се приближи, забеляза, че панталоните му бяха почернели от кръвта, покрила пода около него. В средата на кървавата локва лежеше Хет. Жълтеникавата му кожа бе побеляла, а татуировките му изглеждаха избледнели. Едната му ръка бе откъсната от рамото, разкривайки грозна рана, от където стърчеше назъбена кост. Без съмнение беше мъртъв.
— Тсата…. — промълви тъмнокосата Сестра, след което осъзна, че нямаше какво да каже. Ткиуратецът дори не погледна към нея. Тя забеляза, че лявата му китка бе изкривена под неестествен ъгъл и той я притискаше до гърдите си. — Нека да видя с какво мога да му помогна… започна младата жена, но в същия момент Кайлин изникна до нея.
— Кайку, трябва да дойдеш веднага с мен — изрече тя с властен тон, след което хвърли бърз поглед към Тсата. — На чаросплетниците няма да им трябва много време, за да минат през тази врата. Имаме нужда от всяка секунда, която можете да ни спечелите.
— Ще имаш всеки проклет миг, който животът ни може да ти осигури — каза тихо татуираният мъж, без да вдига глава.
Предводителката на Аления орден се обърна и закрачи енергично към вратата в металната кула, където вече се бяха събрали другите Сестри. Кайку постоя известно време до Тсата, опитвайки се да измисли какво да каже — нещо подходящо за сбогуване, — но нямаше думи, които да могат да изразят скръбта й и да облекчат болката му. В крайна сметка тя го остави и се запъти безмълвна към посестримите си. Беше последната, която мина през вратата, и в същия миг Кайлин използва своята кана, за да дешифрира и активира механизма. Желязната плоскост изскърца и се затвори, а погледът на Кайку остана вперен в Тсата, докато ткиуратецът не изчезна от погледа й.
Асансьорът се разклати и започна да се спуска надолу, надолу, надолу, приближавайки ги до вещерския камък.
Тридесет и втора глава
Нито една от Сестрите не пророни и дума, докато странното съоръжение проскърцваше и тракаше. Усещането в стомасите им подсказваше, че се движат надолу, но металната клетка на асансьора не им позволяваше да видят нищо отвън. С всяка изминала секунда вибрациите, излъчвани от вещерския камък, ставаха все по-силни и интензивни. Кайлин не беше взела ткиуратците с тях, защото не вярваше, че ще оцелеят в подобна близост до прокълнатата субстанция, останала от Арикарат; Кайку се питаше дали самите Сестри щяха да издържат на пагубното му въздействие. Този вещерски камък бе по-древен от онзи, който бе унищожила в мината преди време, и по-стар дори от онзи, който чаросплетниците бяха разрушили собственоръчно в Утракса. Това беше самото сърце на лунния бог и навярно само видът му бе в състояние да ги погуби.
След, както им се стори, цяла вечност, асансьорът потрепери и спря. Настана напрегната тишина. После вратите се отвориха.
Въздействието на вещерския камък накара Сестрите да извикат от болка и да се сгърчат, а ръцете им се стрелнаха инстинктивно към лицата им, сякаш по този начин щяха да притъпят зловредните му вибрации. Дебелият метал на асансьорната клетка ги бе закрилял от отровното му влияние, но сега то се стовари като ураган върху тях.
Кайку залитна назад и падна върху студения под, но в последния момент успя да поеме удара с ръка. Чаросплетието се бе превърнало в бесен водовъртеж и нишките я шибаха с такава сила, че почти ги усещаше във физическия свят. Тя се опита да се издигне на гребена на бурните вълни, преди да бъде запратена в пустотата. Покварата на вещерския камък превръщаше изящните златисти нишки в съсухрени черни пипалца. Гневът на Арикарат бе толкова силен, че сякаш имаше физическа плътност, а омразата му бе достатъчна да ги лиши от разсъдък.