Тя се остави да потъне сред тъмните нишки на вещерския прах. Той се състоеше от безмозъчни същества, които не притежаваха чудовищната омраза на Арикарат, но по някакъв начин бяха съумели да оцелеят. В тези миниатюрни частички живееха множество безкрайно малки оранизми, които бяха тъй дребни, че Сестрата бе неспособна да ги види — можеше само да долови присъствието им. В тях обаче живееше по нещо от техния родител и всяко притежаваше искрица енергия, която можеше да деформира растенията и плътта на животните и хората, създавайки нови форми. По отделно те не представляваха нищо, но когато бяха заедно, между тях възникваха връзки, които правеха цялостната структура по-значима от сумата на отделните елементи.
Когато Кайку се докосна до тях, пламъкът на прозрението веднага лумна в съзнанието й. Тя разбра как един от тези организми се свързваше с друг и как броят на връзките помежду им се увеличаваше и усложняваше с нарастването на числеността на организмите, а от един момент нататък в тях възникваше съзнание. Как този безкраен процес на умножаване достигаше такова ниво, в което интелигентността и способностите на новосформираното създание нарастваха до степен, която бе отвъд възможностите на човешкия разум. И как колкото по-голямо ставаше това същество, толкова по-голяма енергия излъчваше и толкова по-силно влияние оказваше върху околната среда, деформирайки всичко живо, което се намираше в близост до него.
Някога тези организми бяха владели луна, докато копието на Джурани не я беше разрушило. Тялото на бога бе разкъсано и отделните късове бяха паднали върху Сарамир. Миниатюрните обитатели на скалните отломки обаче бяха оцелели — безчувствени и глупави като новородени, но живи. Някои фрагменти, като този под Адерач, бяха достатъчно големи, за да оказват влияние върху слабите съзнания на хората, които се бяха натъкнали на тях. Те бяха открили кръвта, която липсваше на луната; бяха се научили да превръщат органичната й енергия в сила, да изграждат пътечки и да променят скалата, която ги приютяваше, за да разпространяват по-добре животворната матрица, която ги даряваше с всички необходими за растежа им хранителни вещества. Бяха взаимствали структурата от съществата, които ги бяха открили. Създадоха си сърца и вени и започнаха да ги използват.
„Вече добре ви познавам“, помисли си мрачно Кайку и се нахвърли върху вещерския камък.
Тя изригна от Маската и се стрелна из чаросплетието към черната сфера на враговете си. Кайку почувства потреса и ужаса на Сестрите, когато профуча покрай тях, след което се вряза в защитната мембрана на вещерския камък.
Този път вече бе различно. Тя бе открила миниатюрните нишки, които свързваха Маската с нейния първоизточник — по същия начин отделните вещерски камъни из Сарамир бяха свързани един с друг — и се понесе по тези фибри. Както и очакваше, те я отведоха във вътрешността на чудовищната скала.
Сигналът за тревога, който проехтя в същия момент, бе толкова мощен, че я зашемети. Вещерският камък знаеше за присъствието й. Кайку почувства как милиарди организми я обграждат и усети покварата, струяща от тях. Тук, в самото ядро на скалата, тя откри възелчето, от където се разклоняваха филизите към другите вещерски камъни, превръщайки ги в елементи на неведомото съзнание, което обитателите на Сарамир наричаха Арикарат.
Ала в този миг светът около Кайку започна да се изкривява. Нишките на чаросплетието започнаха да се изкривяват, сякаш някаква невидима сила ги обтягаше във всички посоки. Ужасена, тъмнокосата Сестра внезапно осъзна какво точно се случваше. Същото бе станало и с вещерския камък в Утракса. Той изобщо не беше унищожен от чаросплетниците. Когато бе осъзнал, че го застрашава опасност, се беше саморазрушил.
Не! Не! Не бе достатъчно тази кошмарна скала да изчезне от лицето на земята. Не бе достатъчно да победят днес. Всичко трябваше да приключи сега.
И докато вещерският камък се опитваше да се саморазруши, Кайку се втъка в него и положи всички усилия, за да му попречи.
Той за малко да разкъса съзнанието й на късчета. Агонията й беше неописуема. Тя усети как същността й бива обтегната до краен предел, сякаш във всички нейни фибри се бяха впили зловещи куки, които я дърпаха на всички страни. Единствено волята й попречи нишките на съзнанието й да бъдат разнищени във вихъра на безумието. Тя обаче не се отказваше. За нищо на света нямаше да позволи на вещерския камък да се самоунищожи. И въпреки че болката надхвърляше многократно онова, което можеше да понесе, а вътрешностите й пламтяха, чудовищната скала запази целостта си. Въпреки че пулсираше и се тресеше с такава сила, че повърхността й бе прорязана от пукнатини, въпреки че отломки от нея полетяха към Сестрите, тя не се разруши.