Кайку, едновременно Сестра и чаросплетник, я крепеше цяла. С последното зрънце енергия, което й бе останало, тя проби дупка в защитната му мембрана изотвътре — проход, през който посестримите й да могат да влязат. Те се шмугнаха вътре, профучавайки покрай нея, понесени към възелчето в ядрото на вещерския камък; от там се разпръснаха навън, като проследиха връзките между всички вещерски камъни на територията на Сарамир, и започнаха да ги завладяват един по един. Да ги заразяват.
Да ги унищожават.
Първата вълна, възвестяваща смъртта на един от тях, отекна с чудовищна сила из чаросплетието, стоварвайки се връз Кайку като цунами. Ала тъмнокосата Сестра продължи да се държи, без да пуска фибрите на паразитната скала. Нямаше да ги освободи, докато не се увереше, че и последният вещерски камък е разрушен. Страданието й беше неизмеримо и ако имаше глас, щеше да надава неистови писъци; тя обаче не спираше да крепи целостта на този злокобен първоизточник на покварата, поразила земята й, обладана от сила, за чието притежание дори не подозираше. Маската се бе обърнала срещу господаря си и Кайку беше отнела силата й, използвайки я за своите цели. Светът около нея трескаво се мъчеше да се разпадне на късчета, обтягайки същността й по такъв начин, че тя имаше чувството, че всеки момент ще се пръсне.
И въпреки всичко продължаваше да се държи. Това беше единственото, което й бе останало. Беше престанала да мисли за всичко друго.
Връхлетя я друга гигантска вълна. И още една, и още една. Арикарат се гърчеше в предсмъртни конвулсии, които отекваха из вселената на чаросплетието — отчаяни, ужасни и разтърсващи. В гърдите на Кайку припламна демонично, горчиво удовлетворение.
„Умри“, помисли си тя. „Умри заради онова, което ми причини.“
Изведнъж чаросплетието се сгърчи пред нея, а неизброимите нишки се нагъчкаха, сякаш цялата вселена внезапно се бе смалила. Миг преди да се разшири отново, Кайку осъзна какво щеше да последва и се приготви за появата на чаросплетния кит.
Той изригна пред нея, а необятната му същност взриви възприятията й. Тя висеше в чаросплетието, в центъра на паяжина от милиони опънати до краен предел нишки, всяка от които обтягаше болезнено същността й, все едно бе разпъната за мъчения; а ето че трябваше да понесе и гибелния взор на един от чудовищните левиатани, които обитаваха вселената на златистите нишки. Младата жена отдавна бе преминала отвъд границите на болката; съзнанието й потрепваше на ръба на скъсването, неспособно да оцелее в тези кошмарни условия. Неописуемото мъчение бе заличило миналото, настоящето и бъдещето, превръщайки се във вечна преизподня, и единственото, което беше останало от Кайку, бе тази тъничка нишка на волята, която й нашепваше да устои и която противно на всякаква логика отказваше да се скъса.
Вещерските камъни умираха. Един подир друг те се разпадаха, унищожавани отвътре от Сестрите.
Велената на неизброимите нишки продължи да се сгърчва и разширява — появяваха се още чаросплетни китове. Кайку изобщо не осъзнаваше това. Бе прекрачила отвъд селенията на разума и възприятията. От нея бе останал само един неистов стремеж, захранван от силата на волята й, който отдавна беше изчерпал ресурсите на тялото и съзнанието й.
Посестримите й се завръщаха. Тя усети как минават покрай нея и сребристата искрица на проникновението проблесна в опустошеното й съзнание. Вещерските камъни бяха унищожени — всички, с изключение на този, който тя продължаваше отчаяно да крепи. Въпреки че надеждите да спаси останалата част от мрежата отдавна бяха загинали, скалата първоизточник не прекратяваше титаничните си усилия да се самоунищожи.
„Всичко свърши“, помисли си Кайку и пусна нишките, които държеше.
Тсата и оцелелите ткиуратци чакаха в залата с металната кула, без да смеят да помръднат. Бояха се да не би всичко това да се окаже някакъв номер. Масивните железни крила на вратата се бяха плъзнали бавно встрани, задействани от мисълта на чаросплетниците, но сцената, която разкриха, нямаше нищо общо с очакванията на татуираните бойци.
Пред погледите им лежаха около тридесетина вещери и всички бяха мъртви. Зад тях няколко десетки Различни изчадия се биеха ожесточено помежду си, а други тичаха по коридора. Десетина Възли стояха съвършено неподвижно с отпуснати рамене, но въпреки белите маски, които скриваха лицата им, бе очевидно, че нещо вътре в тях бе угаснало завинаги. Тсата гледаше невярващо как един от тях бе повален от острилия, която започна да го разкъсва със свирепи движения. Въезлът дори не помръдна, докато звярът ръфаше плътта му.