— Огън! — извика един от ткиуратците и пукотът на пушките процепи просторното помещение. Градушката от куршуми покосяваше и Възли, и Различни хищници. Тези изчадия, които не бяха убити, избягаха с вой, а някогашните им кукловоди се строполиха на земята, където останаха да лежат неподвижно.
Притиснал счупената си ръка към гърдите си, Тсата наблюдаваше подозрително сцената, стискайки зъби от болка. Изведнъж сънародниците му нададоха радостен вик. Бяха се досетили преди него какво всъщност се беше случило. Вещерските камъни бяха унищожени.
Навсякъде из Сарамир последиците бяха същите. Чаросплетниците умираха, строполявайки се като марионетки, чиито конци са били отрязани. Останалите без инструкции възли застиваха неподвижно и не помръдваха отново. Съзнанията им бяха пусти, изпразнени напълно от съдържание, и повечето оставаха на местата си, докато не погинеха от глад или не бяха убити от Различните хищници или отмъстителното население. На обитателите на Сарамир им трябваше доста време, докато разберат какво точно се бе случило в секундата, когато лунният бог беше издъхнал, но щом осъзнаеха това, избухваха в дива радост; цели градове се отдаваха на бурно веселие и хората не можеха да повярват, че светът им отново беше станал техен.
Тсата обаче се интересуваше само от едно. Сложният механизъм, който бе отвел Сестрите при вещерския камък, отново проскърцваше и потракваше, за да ги върне обратно. За да върне Кайку отново при него. Татуираният мъж се приближи до вратата в металната кула, издигаща се в центъра на залата. Сънародниците му се събраха около него, изпълнени с очакване. Най-накрая вещерското съоръжение замлъкна и вратата се отвори.
Вътре се виждаха пет Сестри, приведени над шестата, която лежеше в ръцете на Кайлин. На пода на металната клетка имаше Маска, сцепена на две. Маската на Кайку.
Предводителката на Ордена погледна към Тсата и аленият й взор му каза всичко, което трябваше да знае. Тялото му изведнъж се вцепени, заглушавайки дори болката в счупената му ръка. Татуираният мъж направи няколко крачки напред и застана на колене пред падналата Сестра. Отначало не бе могъл да я разпознае, но сега успя.
Кестенявата й коса бе станала бяла като сняг, а ирисите на отворените й очи бяха пурпурни, но нямаше никакво съмнение, че това бе тя. Неговата Кайку. Това беше тя и в същото време не беше. Все още дишаше, ала погледът й бе пуст и безизразен, защото онази искра, която му вдъхваше живот, я нямаше. Любимата му просто не беше тук.
— Тя даде прекалено много от себе си — промълви Кайлин и в гласа й наистина се усещаше мъка. — Никой не може да използва вещерска Маска по този начин и да се надява, че ще остане невредим.
— Къде е тя? — прошепна Тсата, а очите му се изпълниха с парещи сълзи. — Какво е станало с нея?
— Тя се изгуби в чаросплетието, Тсата — отвърна високата жена. — Кайку изгуби разсъдъка си в чаросплетието.
Тридесет и трета глава
Годината, която последва, бе доста динамична.
Възстановяването на Империята не можеше да бъде осъществено за един ден; нито пък гладът, който измъчваше по-голямата част от страната, можеше да изчезне за една нощ. Сарамир беше като ранено животно, ближещо раните си, за да предотврати инфектирането им; изцеляваше се, ала организмът му все още беше прекалено слаб и оздравяването бе бавно и болезнено.
Противно на всички очаквания, след гибелта на чаросплетниците не избухнаха брожения сред населението. Хората се опасяваха, че преразпределението на оскъдните хранителни продукти, при което някои райони останаха по-гладни от други, ще предизвика бунтове, а липсата на лекарствени средства и недохранването ще доведат до появата на епидемии, които да настървят допълнително жителите на Сарамир. Зейналият вакуум във властта, който нямаше да изчезне, докато Империята не възвърнеше изгубеното, създаваше идеални условия за надигането на всевъзможни опортюнистични водачи, демагози, мошеници и разбойници. Ала страната беше изтощена. Съсипани от войните и страданията, хората бяха изгубили ентусиазъм за каквото и да било. Чаросплетниците им бяха предоставили алтернатива на Империята им и след като опитаха вкуса на чудовищния им режим, сега сарамирците бяха готови да изтърпят всичко, само и само да върнат обратно дните, които изглеждаха като сладък сън.