Въпреки че армиите на благородническите фамилии бяха унищожени и те едва отбраняваха териториите си срещу набезите на скитащите Различни хищници, които се бяха превърнали в естествена част от дивата природа на континента, аристократите се върнаха в земите си и бяха посрещнати с голямо въодушевление. С тях бяха и Сестрите, които бяха намалели драстично. Независимо от усилията на Кайлин, войната с вещерите бе стопила силите на Аления орден, но малцината посестрими, които бяха оцелели, крепяха цялата страна. Имаше недоволни гласове, които роптаеха срещу заместването на чаросплетниците с жени, но те бяха капки в океана на всенародното одобрение. Все пак именно Сестрите бяха спасили Сарамир, след като аристократичните семейства и дори легендарната Лусия се бяха провалили. Кайлин се погрижи всички жители на континента да узнаят това.
Възкачването на Император Зан ту Икати едва ли щеше да се осъществи без подкрепата на Аления орден. Нейно превъзходителство можеше да си избере по-податлив на влияние кандидат, но тя знаеше, че Зан беше най-силният и искаше на всяка цена да бъде на страната на победителя. Старите му договори с по-дребните благороднически фамилии бяха останали непокътнати по време на войната, а пълководците го познаваха като добър воин и тактик. Въпреки че злодумниците твърдяха, че гибелта на дъщеря му ще го съсипе — както бе станало в миналото, когато Зан я бе смятал за мъртва, — неговата реакция изненада всички. Макар и да скърбеше, той прие факта, че този път Лусия бе изчезнала безвъзвратно от живота му. Зан стана още по-мрачен, хладен и дистанциран, но не се затвори в себе си; освен това напълно се владееше, въпреки че състраданието сякаш изцяло бе напуснало живота му и в някои моменти суровостта му прехвърляше границите на жестокостта. Аристократите обаче вярваха, че само силен и твърд водач може да стори нужното, за да възстанови страната им. Естествено, не се размина без обичайните дрязги и пазарлъци, но накрая Зан се възкачи на престола.
Що се отнася до Кайлин, тя заживя в Императорската цитадела, без да спира да крои планове за бъдещето. Около нея възстановяването на Аксками кипеше с пълна сила — разрушаваха се димните ями, реконструираха се големите храмове, разтуряше се Черната стража. Това обаче почти не я интересуваше. Както винаги, тя мислеше най-вече за организацията си.
Прекратяването на действието на покварата в земята означаваше, че щяха да се раждат все по-малко Различни, което от своя страна водеше до предположението, че от един момент нататък вече нямаше да се появяват хора, които да имат дарбата да управляват своята кана. Тогава щеше да се наложи да позволи на Сестрите да се размножават, но при най-строги условия и с внимателно подбрани самци. След като вещерите бяха извадени от играта, Аленият орден нямаше никаква конкуренция в полето на чаросплетието, но никой не знаеше дали някой ден нещата нямаше да се променят. Именно затова трябваше да са готови за подобна възможност. Сестрите щяха да увеличават както числеността си, така и силите си, и щяха да се втъкат в обществото и да станат незаменими — по-незаменими и от чаросплетниците. Кой обаче можеше да каже какво щеше да стане след един век? Ами след десет века? Дали щяха да бъдат като богове? Или щяха да изчезнат като марионетките на Арикарат? Навярно нямаше да доживее, за да разбере — навярно нейната кана щеше да пресъхне, а тя самата щеше да остарее и умре. А може би щеше да е жива, докато не настъпеше апокалипсисът, предречен от Ксхианг Ксхи, и цялата планета не загинеше в огън. Можеше пък дотогава да е успяла да отиде някъде другаде.
Кайлин се замисли за чаросплетните китове и за това, което бяха оставили, когато си отидоха. Знаеше, че нямаше да са в безопасност завинаги.
Напоследък мислите й се насочваха все по-често и по-често към опустелите вещерски манастири, които бяха запечатани от Сестрите и около тях бяха разположени защитни прегради. Все по-често и по-често тя се питаше какво ли имаше в недрата им и какви ли тайни криеха мрачните им подземия… Тайни, които тя можеше да използва, за да защити себе си и своята организация.
Все по-често и по-често Кайлин си мислеше за машините.
От хилядата ткиуратци, които бяха слезли на сарамирския бряг през зимата, бяха останали двеста. Седемдесет от тях се върнаха в Окхамба, за да разкажат за случилото се. Другите останаха.
Заради участието им в унищожението на Арикарат Император Зан реши да им подари земя. По искане на Мишани татуираните бойци получиха неголяма ивица от западното крайбрежие на Сарамир, намираща се на североизток от Ханзеан и южно от именията на рода Коли около залива Матакса. Благородникът, който бе притежавал тази територия, беше убит от чаросплетниците, които бяха заграбили собствеността му. Ткиуратците си построиха неголямо поселище там — с множество шатри репка и причудливи постройки, издигнати на колове и свързани посредством въжени мостчета. Обстоятелството, че се намираха в Сарамир, ни най-малко не ги накара да променят начина си на живот и те не спираха да озадачават съседите си със странните си обичаи и схващания.