Мишани така и не успя да разбере защо повечето ткиуратци предпочетоха да останат. От онова, което бе научила от тях, тя подозираше, че мястото просто им бе харесало и зад решението им не се криеше някакво по-дълбоко значение. Това обаче не се отнасяше за Тсата. Той реши да остане в Сарамир поради съвсем конкретна причина.
След като статутът на благородническите семейства бе възстановен, Мишани се завърна в бащиното си имение край залива Матакса. В крайна сметка тя продължаваше да е част от рода Коли и кончината на майка й и баща й я правеше наследница на семейното имущество. След унищожаването на вещерите и в процеса на реставриране на Империята родът Коли изгуби голяма част от силите си, понеже Черната стража се състоеше най-вече от бойци на Авун, а повечето черностражници бяха екзекутирани заради престъпленията си. Родът на Мишани обаче продължаваше да държи доста фамилии в хватката на договорите и концесиите, най-голямата от които бе тази на рода Мумака; той бе започнал отново да извършва между Окхамба и Сарамир, транспортирайки храна от Колоналния търговски консорциум, за да потуши глада. По едно време Мишани се бе замислила дали да освободи рода Мумака от задълженията към фамилията й като благодарност за онова, което техният наследник Чиен беше направил за нея в миналото, но сега бе доволна, че не бе осъществила намеренията си. По време на войната родът Мумака бе предпочел да остане отвъд океана; въпреки че бяха могъщи, представителите му не бяха действали достойно. От друга страна, не биваше да се пренебрегва и обстоятелството, че самата Мишани, като глава на аристократична фамилия, имаше нужда от всички предимства, които можеше да получи, и това играеше голяма роля при вземането на решения, засягащи просперитета на рода й.
Въпреки че известията за смъртта на родителите й й причиниха много скръб и болка, мъката постепенно отшумя. Сърцето й обаче бе разяждано от друга мъка, която не искаше да изчезне с времето. Мишани се бе нагърбила с тежката задача да се грижи за Кайку и всеки ден, когато виждаше как приятелката й се скита безцелно из околностите на къщата, раната в душата й се отваряше отново.
Всеки ден Тсата изминаваше разстоянието между ткиуратското поселище и имението на рода Коли, за да посещава Кайку. Той се разхождаше заедно с нея, когато времето беше хубаво, и често й говореше, въпреки че тя никога не му отговаряше. Младата жена се носеше като призрак до него, без да разбира нищо. Понякога Мишани ги наблюдаваше от верандата на къщата — две далечни фигури на скалистия бряг. Счупената ръка на ткиуратеца бе зараснала добре и преживяното в Адерач не му бе нанесло други телесни травми. Но също както и при Мишани, неговите рани бяха от съвсем друго естество.
Понякога й се искаше Кайку да бе умряла в деня, когато бе унищожила вещерския камък. Всичко друго щеше да е по-добре от това мъчение. Кайку разпознаваше обстановката около себе си и можеше да бъде научена да реагира по определен начин на някои ситуации, но съзнанието й представляваше изтрита плоча.
Мишани я оставяше да се разхожда сама покрай къщата и скалите над залива. Кайку бе показала, че има достатъчно разум, за да не се нарани. Тя се обличаше сама, хранеше се, когато й поднасяха ядене, и си лягаше, когато бе уморена. Ала нито говореше, нито проявяваше интерес към каквото и да било и нищо в поведението й не подсказваше, че интелигентността й надвишава елементарната животинска логика. Когато беше будна, тя се шляеше безцелно или седеше неподвижно и се взираше в една точка. Присъствието й беше изнервящо, ала Мишани я приемаше такава, каквато беше; и въпреки че непрекъснато бе заета, винаги намираше време да поговори с Кайку или да й почете. С всеки следващ ден надеждите й, че приятелката й отново ще стане предишната Кайку, избледняваха, докато накрая изчезнаха съвсем. Нейната кана продължаваше да се грижи за организма й, поддържайки физическото й здраве, но Мишани имаше чувството, че дарбата на приятелката й сякаш се грижи за празна къща, чиято господарка все не се прибира у дома.