От деня, в който изгуби разсъдъка си, косата на Кайку продължи да расте бяла, а очите й така й не изгубиха пурпурния си цвят. Сестрите и Кайлин направиха всичко по силите си, ала в крайна сметка не можаха да променят нищо. След като веднъж вече съзнанието й се бе откъснало от тялото й, нямаше никакъв начин да го открият в необятните простори на чаросплетието — беше все едно да търсиш някаква рибка в световния океан.
— Тя трябва сама да се завърне — рече Кайлин на Мишани, но тъй като никой никога не бе успявал да направи това, предводителката на Аления орден го смяташе за невъзможно.
От време на време Тсата предприемаше дълги пътувания, за да дири различни цярове и лечители, и по време на тези периоди Кайку бе посещавана от други ткиуратци. Татуираният мъж обикаляше Окхамба и Сарамир в търсене на чудодейни лекове, които да спасят любимата му, и дори доведе Мухд-таал от далечния Итрикс, който опита да възвърне съзнанието на Кайку с екзотичните си методи. За съжаление неговите песнопения, отвари и кристали не доведоха до нищо и младата жена си остана празна раковина, лишена от обитател. Тсата обаче не се отказваше. След като измина цяла година, на Мишани вече й се искаше да му каже, че няма никакъв смисъл да се подлага на това изтощение, че си има свой собствен живот и че е време да помисли за себе си, но всеки път, когато се замисляше за това, се чувстваше като предателка. Освен това прекрасно знаеше, че дори и да му кажеше това, Тсата нямаше да я послуша.
Но пролетта на втората година след унищожаването на вещерските камъни вече преливаше в лято, а Кайку продължаваше да се рее изгубена в чаросплетието.
Тя спеше в уютната си спалня в задната част на семейната къща на рода Коли, която гледаше на изток над скалите на залива. Слънчевите лъчи се процеждаха през ефирната завеска, която висеше на прозореца й, и още отсега се усещаше, че денят щеше да е типичен за разгара на лятото — зноен и душен. Каменните стени и подът от коралов мрамор обаче излъчваха приятна хладина. Тя лежеше на обикновена рогозка в средата на стаята, а покоят й не бе смущаван от никакви сънища.
Мишани и посетителят се спряха на прага и се загледаха в спящата жена.
— Това е Кайку — рече единствената издънка на рода Коли.
Жената до нея кимна. Беше висока и бледа, с дълги кости, а лицето й носеше тесните и остри черти на жителите на Новоземие. Бе облечена в синьо-бяла лятна роба, а цялата й коса бе сплетена на плитки съобразно онази североизточна мода, която така и не успя да се наложи в западната част на континента. Стройната й фигура излъчваше хладна елегантност и красота.
— Остави ни насаме, моля те — каза непознатата.
Мишани се съгласи, без да осъзнава защо. Появата на тази чужденка в толкова ранен час бе доста необикновена; същото се отнасяше и за историята й. Тя беше лечителка, която бе чула за тежката съдба на Кайку и бе дошла да й помогне. Беше пристигнала с теглена от манкстуа каруца, заедно с двете си деца — син и дъщеря близнаци на около шест жътви. В момента те си играеха с децата на слугите в голямата градина, която се простираше до самия ръб на скалата, наглеждани от камериерките.
Молбата на непознатата се стори малко подозрителна на Мишани, но тя не можеше да се сети за нито една причина, поради която някой да нарани Кайку. И въпреки че за нищо на света нямаше да си го признае пред себе си, почти се надяваше някой да го стори. Да сложи край на това вегетиране и да я остави на грижите на Омеча щеше да е върховна проява на милосърдие.
Когато Мишани излезе, лечителката се доближи до Кайку и коленичи до нея. Бузата на спящата жена бе обляна в златисто от лъчите на утринното слънце, изражението й бе спокойно и отпуснато, а устните й — полуотворени. Непознатата се загледа в нея.
— Казват, че си се изгубила, Кайку — прошепна тя. — Че съзнанието ти скита далеч от тялото ти и не може да намери пътя към дома. — Лечителката докосна бузата на спящата жена и я погали нежно. — През всичките тези години аз носех частица от теб, а ти носеше частица от мен. Навярно това ще ти помогне.
Тя се наведе, допря устни до тези на Кайку и издиша. След миг дъхът й вече не беше просто дъх, а се превърна в блещукащ енергиен поток, който бликна между двете жени, извирайки от устата на едната и вливайки се в гърдите на другата. Този загадъчен процес продължи няколко минути — по-дълго, отколкото дробовете им можеха да издържат без въздух, — и накрая Асара се отдръпна назад, целувайки нежно устните на Кайку.
Кайку продължи да спи. Нейде зад прозореца звънтеше радостен детски смях.
— Чуваш ли ги, Кайку? — попита Асара. — Изглежда, децата ми растат доста бързо. Скоро ще пораснат, а аз ще стана баба. Мисля, че в това няма нищо лошо. Все пак не съм далеч от първия си век. — Тя се усмихна тъжно, без да откъсва очи от жената, която някога беше познавала. Навярно дори я бе обичала. Не можеше да каже.
Накрая мнимата лечителка се изправи.
— Трябва да ти благодаря за тях, Кайку — промълви. — Ти им даде живот.
Мишани нагости чужденката и двете си поговориха за далечните степи на Новоземие. Тя си тръгна в ранния следобед, взимайки децата си със себе си.
По-късно през същия ден Кайку припадна.